Започва неприятният сезон за нас. Докато се обърнеш и вече е тъмно. Но не може да се седи и на едно место. 🙂 Решихме в последния ден на ноември да отидем до морето. Гръцкото. За тук даваха лоша прогноза. Дъжд на почивки. И така, в не много ранната студена сутрин, тръгнахме по магистрала „Тракия“ към Пловдив. В дъжд. Много ми се искаше да се радваме на слънце и да видим морето. Зимното. Но си взех и записките за два римски моста от гръцката страна на Родопите. За всеки случай. Пък както стане. Нямаме стриктна програма. Спряхме за едно капучино на бензиностанция малко след Пловдив. Идеята ни беше да минем през КПП „Маказа“. Предният път, когато се бяхме запътили към Александруполис, минахме по магистралата през Кърджали (за това пътуване може да прочетете тук). А сега тръгнахме през селата. Много красиво се оказа. Подробно ще опиша какво видяхме.
След като се отклонихме от магистрала Тракия минахме през Плодовитово. Не можеше да не спрем и да снимаме църквата „Св. Иван Рилски“.
После пресякохме Марица и през Първомай продължихме пътя си на юг, все през селища със странни имена. След Светлина следваше Сусам. Тук също спряхме за снимки. Река Банска го пресича на две. А църквата „Св. Атанасий“ е точно до нея.
Селото се намира в северните склонове на Източните Родопи. Постоянното население тук е от около 500 души. Тази година на Голяма Богородица на хълм край селото е осветен 9-метров кръст. Средствата за него са събрани с доброволни дарения. Сега се събират средства за осигуряването на ефектно осветление на съоръжението. За всичко това прочетох след завръщането ни.
Ние всъщност си нямахме представа какво ще видим. И най-хубавото е да можеш да спираш там, където нещо ти се стори интересно. Волна програма. Не бързахме. Дъждът ту спираше, ту плисваше. Има опасност да ни хване ревматизъм от тази влага. 🙂 Черни облаци се надвесваха над нас. Но в далечината имаше светлина. Трябваше да стигнем до нея. 🙂
Следваше общинският център – Минерални бани. Тук бяха в завършваща фаза на строеж доста големи комплекси. Това ни изненада. Както впоследствие прочетох, селото в последните години се развива като национален балнеологичен курорт с идеални условия за спа туризъм. В района му има 15 хидро-термални извора, които са на разположение на посетителите на курорта. Това води след себе си до разрастване на броя на къщите за гости, спортно-лечебните и профилактични заведения и условията за отдих.
Следващата ни спирка беше в Спахиево.
Тук се намира и единственият общ паметник на Васил Левски и Христо Ботев. Монументът е във формата на мраморна книга с вградени барелефи на великите българи.
Продължаваме своето пътуване. Няма никакво движение по тесния път. Това ни дава възможност да разглеждаме околността. Не можеше да не спрем при един красавец, пасящ край пътя.
Продължихме в посока Караманци, но вляво от пътя видяхме доста голяма водна площ. Оказа се язовир Трудовец. Дори не съм чувала за него. И решихме да отидем и да го видим. Май морето ставаше мираж. 🙂
Отне ни доста време да изминем малкото километри, защото черният път е като след войната в Бейрут. Дупка до дупка. А огромните ями бяха пълни с вода и не знаеш колко е дълбоко. Пълзяхме. На единственото възможно място накрая оставихме колата и последната част от пътя изминахме пеша.
Имаше паркирани доста коли на рибари до брега. Чувахме двигателите на лодките им в далечината. Риболовът си вървеше. Язовирът ми е почти връстник. В неговите води може да се улови бял амур, бяла риба, каракуда, костур, сом и шаран.
Вървиш и земята под теб, напоена от дъждовете, джвака. Добре се окаляхме.
А наоколо е толкова зелено. Есенниците бяха тръгнали. Тотално изгубихме представа за времето. Такова спокойствие! Имаш усещането, че си на края на света. По магистралата се стига по-бързо, но не можеш да видиш нищо. Сега се радвахме на нашето изгубване в този абсолютно непознат за нас район на България. Беше ми страшно приятно и интересно.
Минаваше един часът. Беше време да решим как да процедираме в оставащото време от деня. Накъде да се насочим. Все пак решихме да минем границата и да се опитаме да видим мостовете, намиращи се в южните склонове на Родопите. За стигане до морето нямаше време. И потеглихме към КПП „Маказа“ без повече отклонения. Към 10 автомобила имаше пред нас на границата. А вече минаваше 2 часът. Минахме проверката и вече с по-голяма скорост се отправихме към Комотини и от там по магистралата за Ксанти.
Следим внимателно табелите. Трябва да стигнем до река Сушица. Там е първият от старите мостове, които искаме да намерим. Отбиваме от магистралата към Ίασμος. Дори не знам как се произнася това име. Минаваме през малкото село и стигаме до табела за византийски мост. На прав път сме, значи. Скоро стигаме до реката, която не е много малка, за моя изненада. Пълноводна е. А пясъкът по бреговете и е със странен сив цвят.
Тук вече температурата беше 18 градуса. Слънце грееше. Направо е за тениска. А аз сутринта си забравих и слънчевите очила. Ослепях. 🙂 След мрака, по който се движехме, от другата страна на планината.
От мястото, където бяхме паркирали колата, се виждаше и разрушеният мост, за който бях чела, но си нямах представа, че е точно тук – Πεσμένη Γέφυρα. Това е мост на националната магистрала, свързваща Комотини с Ксанти. Събитието се е случило през 2017 г. Още не е изяснено какви са обстоятелствата за това. Този участък от магистралата е сравнително нов, а и не е имало наводнения или силни бури, които биха могли да са причината за такова пропадане. Две години по-късно ние го видяхме в същото състояние. За мен това е абсолютно необяснимо.
Но не за това бяхме дошли дотук. Трябваше да потърсим нашия мост. И тръгнахме по черен път нагоре по реката. Изкачвахме се и скоро вървяхме по тясна пътека, заобикаляйки доста големи камъни и бодливи храсти. Надзъртаме през гъста растителност, търсейки го с поглед. И в един момент той се появи. Много красив мост!
Качихме се на него. Голямо изкушение. На места бяха се образували ями. Времето не прощава. Но като цяло беше изключително запазен. Разрушен беше само в другия си край и не можеше по него да се стигне до отсрещния бряг.
Ето ни и нас. 🙂
Малко информация, която намерих за моста.
Мостът Полиантос е построен между 17-18 век. А основната арка е с височина 12 м. Стилът на архитектурата – османски. Както вече споменах, на табела видяхме, че се води византийски, което е еквивалент на средновековен. Интересното е, че мостовете от този период, с османска архитектура в Гърция, се водят византийски, а у нас – римски. От тук нататък ще си ги наричам римски. 🙂
Мисията беше изпълнена. Сега трябваше да се върнем по същия път и отново да се качим на магистралата. Набързо разгледахме селото Ίασμος.
Тук с изненада видяхме, че има направено копие на същия мост, който явно е забележителността на района.
Отново сме на магистралата и се приближаваме към Ксанти. Не остава много време до стъмване. Надявам се да успеем да видим и другия мост. Той се намира на 5 км. северно от града и съм видяла, че дотам има асфалтиран път. Не очаквам усложнения. Никъде не се отбиваме. Набързо минаваме през града и след това излизаме на пътя Драма – Ксанти, който се вие над река Върба. Когато преминахме от другата и страна знаех, че сме много близо до моста. Паркирахме колата и се насочихме към реката. Шумът на водата ни беше ориентир. Тук ни посрещна един игрив черен приятел. Затъжил се за човешко внимание. 🙂
Реално той ни помогна да стигнем до моста. Пътят и гората около него се оказаха на няколко метра над нивото на коритото на реката и трябваше да намерим откъде да слезем. С кучето намерихме стръмна пътечка. 🙂
Този мост беше много по-нисък от предния. Но се чувствахме като откриватели. 🙂
А в гората снимахме интересни гъби.
Животът винаги намира начин. 🙂
Нямаше време да се ходи някъде другаде. След малко щеше да се стъмни. Това беше чудесна възможност да се разходим из Ксанти. Не по време на карнавала (за това събитие може да прочетете тук). От панорамна площадка снимахме не много малкия град, огрян от последните лъчи на слънцето.
Докато намерим къде да паркираме и стигнем до централния площад, слънцето се скри.
Разходихме се до река Върба, която минава през града и сме виждали и преди. Сега без тълпите туристи. Друга работа си е.
Изгубихме се по почти безлюдните калдъръмени улици на Стария град. Осветени са с фенери. Коли почти не се движат тук и спокойно разглеждахме познатата архитектура. Такива сходства!
Вървяхме по тихите улици без посока. Търсехме по-осветени участъци, за да може нещо да се види на снимките. 🙂 Където на приземните етажи имаше заведение, цялата къща беше осветена. Много уютни ми се видяха тези заведения.
Това е най-живописната част на Ксанти. С много приятни барове и ресторанти.
Този град, в голямата си част, е бил разрушен от две земетресения през 1829 година. След това отново е бил възстановен.
Ксанти е известен със своите тестени изделия, сладкиши и сиропирани сладки, локум, баклава, орехов пай и много други. За тях нищо не мога да кажа. Не сме ги опитвали. 🙂
Събота в Ксанти е пазарният ден. Както прочетох, това е доста екзотично място. Отрупано със стока и гласовити търговци. Има сергии с нахвърляни дрехи за по едно евро. Там се рови без ограничения. Има и такива с по-подбрана стока. Понякога могат да се намерят луксозни стоки на съвсем ниски цени. След сергиите с дрехи идва ред на сергиите с плодове и зеленчуци. Могат да се купят, в зависимост от сезона, маслини, нар, мандарини и т.н. Ние пристигнахме в града твърде късно. Видяхме само огромните купища боклуци, останали след активната търговска дейност. Почистването предстоеше.
Красив и осветен беше родопският град в топлата за нашите стандарти вечер.
Това видяхме в този последен ноемврийски ден. Според мен, много хубава разходка се получи. И от двете страни на планината. Сега предстоеше прибирането. Избрахме да минем през ”Кулата“ и после магистрала „Струма“. По-бързо е. На Студена градусите паднаха до -1. Почти 20 градуса разлика. Определено шарен ден като метеорология. 🙂
Към 23 часа си бяхме на топло вкъщи. Превъзбудени от днешните вълнения. Почти 800 км. навъртяхме. Но пък един такъв ден е много зареждащ. И докато подготвях този пътепис, за да видя точно от къде сме минавали, си харесах вече няколко места за следващи разходки. 🙂 Е, това ще стане, сигурно следващата година. Нищо. Мога да поизчакам. 🙂
Пътешествия в думи и снимки 