Горещите августовски дни минават един след друг. Втори месец вече се боря с тази неприятна за мен жега. И в съботата, която по прогноза трябваше да е по-хладна, се разбрахме с приятели да се видим по средата на България.
За първи път пътуваме по магистрала „Тракия“ след направения и ремонт. Определено положението е по-добро. Няма ги онези вълни и друсане. За наша радост няма и голям трафик за морето. Май само ние още не сме го посещавали тази година. 🙂 Много спокойно се придвижихме до мястото на срещата.
Още със сядането на масата започнаха едни сладки приказки, придружени от приятния аромат на кафе и весел смях. Разкошотия! Така си минаха няколко часа. И съвсем спонтанно те предложиха да ни заведат на две места – до Мъглижки манастир „Св. Николай“ и „Богородичната стъпка“. И на двете не сме били. Веднага се съгласихме. Набързо сложихме вода в раниците и се натоварихме в колата.
Първо се отправихме към Мъглиж и намиращия се на 2 км. северно от него манастир, разположен в склоновете на Стара планина. Гледала съм снимки от там. Много ми беше харесал.
Паркираме колата на паркинг пред манастира. А слънцето яко пече. Минава 13 часа. Къде е прохладата… Дори тук я няма, а уж сме в планината.
За възникването на манастир „Св. Николай“ има няколко легенди. Не е ясно коя от тях е най-правдоподобната и затова няма да ги споменавам.
Още през 16-ти век в манастира се подготвят свещеници за цяла Южна България. Имало и килийно училище.
Свещената обител била тясно свързана с национално-освободителното движение през 19-ти век. През 1869 г., при първата си обиколка из България, Васил Левски е посетил Мъглижкия манастир. По това време в селото е създаден и революционен комитет. Килията, в която е нощувал, е превърната в малък музей. Там са изложени стари вещи и снимки, свързани с Дякона. В килията имало скривалище, което днес е зазидано, но то водело на безопасно място в гората, извън манастира. Тук може да се разгледа и килийното училище. Обиколката ни из манастира започва.
Мястото е много спокойно. Няколко монахини живеят тук. Това е действащ женски манастир.
Хареса ми манастирът. И е на страхотно място. Заобиколен е от гъста иглолистна гора. Пред портата му има чешма с разкошна студена вода. Утолихме жаждата. 🙂
Приятелите ни казаха, че като са идвали до манастира предния път са се качвали до някакви вертикални скали. Веднага ми събудиха интереса. И ни показаха табелката за началото на пътеката. Тя започва буквално от паркинга пред манастира.
Споделиха, че е доста стръмно. Женската част от компанията бяхме на секундата готови за предизвикателството. На мъжката част и трябваше малко време да разбере, че измъкване няма. Хихихихихи. А как сме екипирани само… Нашето семейство е по сандали. Останалите – с чехли. Само сме за катерене. Но като има желание човек, всичко е възможно. Ще се правим на кози. 🙂
Следваме маркировката. Няма как да се обърка пътят. Да ви кажа, доста стръмно си беше. И снимки логично няма. Помагам си и с ръцете при изкачването. Не спираме, защото веднага се хлъзгаш надолу. На места покрай тясната пътека има издигнати пирамиди от камъни. На кой пък му се е занимавало с тези строителни дейности? Само се моля да не ми се скъсат сандалите и да мога да се изкача до мистериозните скали. Адреналинът ми рязко скочи. А как ще слизам обратно, главата ми не го побира.
След половин час пръхтене и борба с наклона ги видяхме.
Не мога да повярвам, че днес ни се случват такива неща. Бяхме с настройката за лежерна среща в градска среда. Абсолютно съм възхитена от гледката. Доста над Мъглиж сме вече.
В стари времена местността Винишки камък е служела за място за поклонение, където се молели монасите от околните манастири. Днес на върха на скалата е издигнат голям кръст, който се вижда отдалеч.
След като си възстановихме дишането от изкачването, започнахме да разглеждаме. Приближих се аз до вертикалните скали и какво да видя. Две скрили се на сянка козлета. Ей на това му се вика среща!
Точно в цепнатината между скалите имаше заклещен камък. Нещо като Караджов камък, но в умален размер. Изненадите не спираха. Ами, заврях се под него и снимките започнаха.
Едната коза прояви интерес към моите занимания. 🙂
Моят човек не пропусна да увековечи момента на общуването ми с нея. Ами, от една порода сме. 🙂
Черната така и не посмя да се приближи. Докато се мотаехме горе, козите не напуснаха своето място. Като платени статисти бяха.
Поснимахме още малко.
От тук се отделя пътеката за връх Попак. Изобщо нямаме намерение да се качваме натам. Едвам издрапахме дотук.
Всички се притесняваме от слизането. Ще се изпотрепем по стръмняка. Предният път приятелите ни се бяха върнали по същата пътека. Но на табелката долу пишеше, че маршрутът е кръгов. И решихме да пробваме прибиране от другата страна. Нямахме идея какво ни чака там. Заобикаляме още скални великани.
От тази най-висока част на пътеката се вижда голяма част от Казанлъшката котловина, Мъглиж, закътаният в гората манастир и слоновете на Стара планина. Прекрасно е!
За наш късмет, бяхме взели правилното решение. Тази пътека беше доста по-обиколна, но слизането по нея беше изключително лесно. Беше с лек наклон. Слизахме и пеехме, както се казва. Накрая излязохме на черен път в гората, който ни заведе до паркинга на манастира.
В тази импровизирана планинска разходка не пострада нито един сандал или чехъл, което си е направо чудо. 🙂
Напълнихме опразнените шишета с хубава планинска вода от чешмата пред манастира и се настанихме в колата. Тръгваме към следващото място – Богородичната стъпка. Тя се намира много близо до Старозагорските минерални бани. Изненадват ме големите хотели, построени тук. Има и доста почиващи. Съдя за това по броя автомобили, паркирани пред хотелите. Оставяме колата пред една сграда, още в строеж, и потегляме пеша по черен път. Слънцето много ме мъчи. Минава 16 часа и е много, много топло. Трябва да изминем към 1 км. по него.
Скоро се озовахме до малък параклис и красивия природен феномен „Богородичната стъпка“.
Смята се, че това място е светилище, свързано с различни религиозни обреди от преди хиляди години. След приемане на християнството по тези земи, местността става свято място. Митът за „Богородичната стъпка“ се ражда заради причудливата вдлъбнатина горе на скалите, наподобяваща следа от човешки крак. Казват, че водата в нея никога не пресъхва. Дори и в най-големите горещини.
Още от римско време се е разчуло, че мястото има силна енергия, и много болни хора са успели да се излекуват, провирайки се през скалната цепнатина, пресичаща скалата със стъпката на Богородица. Легендата разказва, че ако се провреш през цепнатината, греховете ти ще са опростени.
За всичко това прочетох впоследствие. Нали случващото се днес е пълна импровизация и се озовахме на неочаквани места, напълно неподготвени. 🙂
Хората явно наистина вярват в енергията на мястото. Отново виждам оставено бельо до камъка, както и детски дрешки. Това винаги ме натъжава. Има доста болни хора, които са изгубили вяра в ефективността на съвременното здравеопазване.
В непосредствена близост до скалата е построен малък параклис „Рождество на Света Богородица“. Празникът на параклиса е на 8-ми септември. Всяка година на тази дата се прави курбан за здраве.
В близост лежи и каменен саркофаг.
Под сенките има обособени места за отдих.
И това място разгледахме. Интересна обиколка ни се получи. Сега отново е време за сладки приказки, преди да се разделим. Със студена бира изпратихме деня. Заслужихме си я. 🙂 Накрая идва моментът на раздялата. Всяко нещо има край. Надявам се да се видим с нашите приятели скоро и да си изкараме чудесно, като днешния ден. Той беше пълен с изненади. Ходихме на гости на козите в Стара планина и посетихме изпълнени с мистика и легенди места.
Отново сме на магистралата и всичко видяно и преживяно днес ме държи в едно превъзбудено състояние. А денят завърши с един прекрасен магистрален залез. 🙂
Как да не извади пак човек фотоапарата от раницата. А го взех днес, ей така, по навик.
Това беше нашата събота. Спонтанна, динамична и разнообразна. А когато тя е споделена с приятели, преживяванията са още по-запомнящи се. 🙂
Пътешествия в думи и снимки 