До Врабево и Старо Стефаново

Информация за още интересни места в района ще наметите тук До Врабево, махала Баба Стана и Априлци

В последните години се издадоха много пътеводители за интересни места и забележителности от нашата хубава родина. Отбивки, водопади, еко пътеки и т.н. По-малко и повече познати. От тях човек може да черпи идеи за кратки и по-дълги пътувания. Но в същото време това води и до масово скупчване на хора на едно място, което е станало популярно. И това, според мен, разваля част от удоволствието. Затова ще разкажа за едно наше пътуване до Троянския Балкан и какво видяхме там. Посетихме две места, доста далечни от масовия туристически поток.

Чували ли сте името Врабево? Сигурно не.Това е малко село, намиращо се между Троян и Ловеч. На около 160 км. от София. Жителите му са само около 750.

Първото нещо, което привлича погледа в селото, е неговата църква „Св. Архангел Михаил“. Тя е на повече от 110 г. и е построена с труда и средствата на населението от селото. Стенописите в нея са дело на дебърски майстори. Църквата е изградена само за 8 месеца.

На големия площад се намират още читалището и красива сграда с часовникова кула.

В читалището на Врабево има богата библиотека. Тук се събират също танцов състав и детска вокална група.

В селото видяхме запазени стари сгради и рушащи се такива. С продънени покриви и прорасли дървета до тях.

На един от тротоарите тук ни впечатли много красива дърворезба. Изящно и естетически направена.

Друго нещо, което привлича вниманието на туриста, е голям метален кръст, който се издига на хълм над селото. Много исках да се изкача до там и да го видя. Няколко пъти сме идвали тук, но сега дойде моментът за реализацията на това ми желание.

Хълмът се нарича Гяур баир. За него има местна легенда. По време на турското робство, голяма част от българското население се изнесло високо в планината. Малката останала част в селото работело ангария на турските завоеватели. На един Великден, българите играели хоро на мегдана. Млад момък Стоян имал любима – Деляна. Те искали да се оженят в този ден. Местният бей обаче също бил харесал хубавата българска мома. Искал да я направи своя ханъма. И казал на Стоян, че Деляна ще му стане жена само ако успее да я качи на ръце на хълма. Хълмът бил висок, но и любовта на младите била голяма. Всички погледи  на събраните хора на мегдана били вперени към върха. С последни сили, момъкът успял да стъпи на върха, но паднал и умрял от изнемога. Разплаканата Деляна се върнала в селото и разказала на другарите му какво се е случило. Качили се те на върха да вземат тялото на своя приятел и го погребали в края на селото. На гроба му пораснал люляк – цветето на любовта. От там всъщност е дошло името на хълма – Гяур баир.

Днес на този хълм е издигнат 16-метров метален кръст и построен малък параклис. Към него се отправих аз, в топлия мартенски следобед.

От центъра на селото до върха има около 3 км. Поне според табелка, която видях. Все пак, попитах за пътя и една баба. Единственият човек, който видях в селото. Тя ме упъти подробно и се шокира, че ще се качвам сама (човекът си имаше други занимания).

На няколко места има и указателни табели, но ако не ги намерите, трябва да се тръгне към гробището на селото. До там има асфалтиран път. Нагоре пътят става черен. Хубавото беше, че не беше валяло, както в София. Пътят беше сух. На места каменист, но определено широк. Може и с кола да се стигне горе. Подходяща за офроуд. С бърза крачка вървях, защото не знаех колко време ще ми отнеме изкачването. А и това, че съм сама, ме караше да препускам нагоре към неизвестното. Този път се вие и заобикаля доста. Минава се през иглолистна гора в началото.

После се стига до по-открити пространства. Не можех да не спра на първите видяни от мен жълти минзухари за годината. Много им се зарадвах. Мънички, хилави, но ми стоплиха душата. С това спиране успях да регулирам и дишането си. Не знам защо препусках така.

Накрая видях големия кръст и параклиса. Мисията беше постигната. А поляната около тях беше пълна с жълти минзухари. Красиво!

Радвах се на открилата се гледка. Селото и цялата долина са пред мен. Не знаех, че тук има и панорамна площадка. Не се вижда от селото. На такава сме били в Родопите – Орлово око. И гледката от тази площадка си я бива.

Параклисът беше заключен. Има обособени огнища, както и много маси с пейки. Идеално място за пикник. Определено не съжалявам, че се качих.

Слизането беше доста по-бързо. Вече не снимах, а и денят напредваше. Нямаше за къде да се мотая.

Когато стигнах близо до гробището видях, че има табелка и за по-кратък маршрут нагоре. Само 1300 м.

Аз бях вървяла по пътя на колите, но пък попаднах на хубавите поляни с минзухари. Не е голяма драма изминаването на повече километри. 🙂

През последните години в селото активно се развива селски туризъм. Както каза една местна жена, хората тук обединяват в себе си зрелия мир на полето и неспокойното движение на планината. И са много трудолюбиви. Страшно ми хареса тази характеристика.

Може посещението до Врабево да се комбинира с други забележителности в района. Като Троянски манастир, Покрития мост на Колю Фичето в Ловеч или пещерата „Съева дупка“. Ние решихме в края на деня да видим съвсем близкото Старо Стефаново.

Изминаваме неусетно тези близо 10 км. и се озоваваме на място, където времето е спряло. През 1982 г. Старо Стефаново е обявено за Архитектурен резерват, като за паметници на културата са обявени 96 обекта.  То е селище, запазило автентичната атмосфера на възрожденските селища от преди две столетия. А наоколо има вековни букови и борови гори.

Започваме обиколката си по тихите улички. Няма никакви хора и признаци на живот. Чувстваш се като телепортиран в друго време.

По тази причина селото е било използвано като снимачна площадка за някои любими български филми, като „Хайка за вълци“.

Църквата на Старо Стефаново „Рождество на Пресвета Богородица“ е архитектурен шедьовър на църковното строителство от 19-ти век. През 1978 г. е обявена за паметник на културата. Всяка година на 8-ми септември тук се празнува храмовият празник и се прави събор на селото.

В двора на църквата се намират затвореното към днешна дата училище, паметник на загиналите от село Стефаново по бойните полета и оръдие от Втората световна война.

С бърза крачка вървим по пустите улици. Още малко остава до мръкване.

Съхранената атмосфера на Възраждането и красивата околност, със запазена и чиста природа, правят Старо Стефаново приятно място за отдих и туризъм.

Това са местата, посетени от нас в този мартенски ден и с които исках да ви запозная. За Врабево казват, че е туптящото сърце на Троянския Балкан. А в Старо Стефаново все едно попадаш в разказ на Йовков.

Получи се една много приятна разходка. Далече от шума на големия град и хорските тълпи.