До Врабево, махала Баба Стана и Априлци

Предишната статия за Врабево може да прочетете тук До Врабево и Старо Стефаново

Отново е пролет. Чакам събуждането на природата с нетърпение. Заради студения и доста снежен месец март тя позакъсня тази година. Но всичко ще си дойде на мястото.

Априлска сутрин е. Потегляме към познато място. Врабево. Днес  ще имам възможност да се порадвам на тишината и свежия въздух на района. За него вече съм писала. И за моя изненада това стана най-четената ми статия за 2020 година. Което само ме радва. Сега ще ви разкажа за още интересни места, които могат да се видят в околността.

Само да отбележа. Точно преди да влезем в селото, пътя ни пресече заек. Доста голям. Ушите му се развяваха при всеки скок. Това не се вижда всеки ден. 🙂

При всяко наше идване тук се качвам на Гяур баир, където е издигнат параклисът. Така, за спорта. А и за да се насладя на откриващата се гледка към Стара планина от панорамната площадка. Не изневерих на себе си и този път. Скоро стигнах до гробището, откъдето тръгва пътеката за параклиса (начините за стигане до параклиса и кръста подробно са описани в предния материал :)). Последните дни бяха валели поройни дъждове и не се съмнявах, че ще е кално, но да ви кажа, реалността се оказа много по-лоша от представите ми. Отказах се да мина по краткия път през гората (щях да се хлъзгам по стръмната кална пътека) и смело заджапах по пътя за колите. На места се стичаха реки. Никога не съм целила такова нещо. Винаги е било сухо. Нали е наклон и се оттича бързо. Много бавно, избирайки внимателно пътя си, се изкачвах. Най-големият ми проблем се оказа минаването през поляните, на които предния път снимах минзухарите. В момента те бяха под вода. Така и така вече се бях омазала яката, реших да продължа. А минзухари отново имаше. С един месец закъснение. До които можах да стигна, ги снимах.

Сама съм. В далечината пасат кончета, но някак си нямам желание да се мокря още един километър и потеглям директно към параклиса и панорамната площадка. Гледката към заснежените върхове си струва изкачването и омазването.

Не бързам да слизам. Човекът е зает и аз си постоях доволно. Красиво е! Няма две мнения по въпроса. Пиленца пеят. Чуват се звънчета на стадо, предполагам от кози. Но трябва пак да мина през наводнените поляни и калния път. Няма как да го избегна. Бавничко се смъкнах към селото. Поизчистих  напластените си с лепкава кал обувки.

Намерихме се с моя човек. Вече е почти 16 часа. Набързо мислим какво може да се види в района. И тръгнахме към близкото село Добродан. То се намира на средата на пътя между Врабево и Троян. Спряхме да снимаме красивата му църква.

В края на 19-ти век селото, което е населявано от християни и мюсюлмани, се сдобива с тази прекрасна църква, „Св. Димитър“. Неин строител е майстор от Трявна. Беше заключена. Сега видях, че на сайта на селото има оставен телефон, за да може който иска да я посети.

Наблизо е римската крепост “Состра“, но като видяхме какво представлява от качени снимки в нета, решихме да не отиваме натам. Продължихме към Орешак, с идеята да стигнем до Априлци. Там не сме били никога, а ни казаха, че от града се открива страхотна гледка към планината.

Точно влизахме в Орешак (от Врабево дотук са около 25 км.), когато ми прищрака, че сме гледали страхотни снимки от махала Баба Стана. Веднага пуснахме навигацията и почти на края на селището се отклонихме наляво. Има и табелка. Пътят до махалата  представлява тясна асфалтирана алея. По нея се движат и хора. Трудно биха се разминали 2 коли в по-голямата и част. Завой след завой набираме височина. За самото място прочетох и легенда.

През 16-17 век турците минавали по тукашните села да събират кръвен данък. Взимали здравите, сръчни момчета за еничари. Една вдовица на име Стана решила да намери по-безопасно място за децата си и се заселила на високия хълм, в чиито поли има извори. Децата и внуците и растяли. Някои от потомците и заселвали съседни местности, които днес носят техните имена.

Имало нужда в махалата да се построи училище, защото децата слизали всеки ден да учат в Орешак и пресичали река Черни Осъм. Един ден се случило нещастие – реката била много бурна и придошла. Няколко от децата, преминаващи през реката, били отнесени от течението и се удавили. Намерил се добър човек да даде пари за изграждането на училището и да не се налага децата да слизат до Орешак. Той се казвал Хаджи Калчо. Потомък на този човек в наши дни финансира реставрацията на старото училище, изградено от дядо му. Днес сградата е превърната в прекрасен музей. Разполага с над 2000 документа и книги за историята на страната ни. Също  финансира и изграждането на православен храм в махалата. Той е англичанин и се казва Джон Бризби. Юридически съветник е на кралица Елизабет Втора. Той реставрира и стари къщи от махалата. Също ежегодно дава награди на талантливи ученици от Троян. След цялата тази информация преценихме, че сме на много специално място. Разглеждахме с интерес.

Разхождаме се между къщите, скътани в гората. Те са около 60 на брой. Хаотично разхвърляни по склона. Времето тук е спряло. Тази жена Стана е избрала с майчинския си усет най-подходящото място за своите деца. Безопасно и с такава природна красота.

Днес тук постоянните жители са едва 16. Доста от тях достигат дълголетие. Ами, на хубаво място живеят хората. 🙂  Те искат махалата да получи статут на защитен резерват. За да може и в бъдеще атмосферата на това специално място, пропито с толкова история, да се запази непроменена.

Така се радвам, че навреме се сетих и успяхме да разгледаме тази махала днес. Докато сме в района. Много ми хареса отбивката.

Връщаме се към Орешак и се отправяме към последното място, което можем да разгледаме днес – Априлци. Минаваме през Велчево и Скандалото. Пътят е хубав, без никакви други коли по него. А гледките – пролетно красиви.

Към 18 часа вече навлизахме в град Априлци (от Орешак дотук са около 20 км.). Той е създаден от сливането на 4 големи села. Това е един от най-дългите градове в България. Цели 22 км. по поречието на река Острешка. Спряхме за малко до една хижа с беседка в квартал „Зла река“. Това беше хижа Зора. От нея се откриваше гледка към пълноводната и буйна река Видима.

Скоро пресякохме река Острешка и паркирахме в центъра на този непознат за нас град. Знаех само, че той е важен туристически център. От тук тръгват желаещите да покорят връх Ботев и Марагидик.

А ние виждаме на близкия хълм голям кръст и веднага тръгваме натам. Надяваме се от него да се открива гледка към най-високата част на Стара планина. Скоро се озовахме до гробището на града и след съвсем кратко изкачване (води се еко пътека „Кръста“) стигнахме до кръста, направен от стълб на далекопровод.

А въздухът е толкова чист. Само ние се радваме на гледката от това специално обособено място. В края на този хубав пролетен ден. 🙂

Отделяме малко време и за центъра на града. Вниманието ни привлече един мост над река Острешка, боядисан с цветовете на дъгата.

Тук всичко се свързва с героичното минало и Априлското въстание. Площадът в центъра носи името Априлско въстание и има издигнат голям монумент. На върха му имаше щъркелово гнездо.

Съвсем наблизо е новоселският девически манастир „Св. Троица“. Почти се стъмваше вече и го снимахме през оградата.

Това беше крайната точка на днешната ни импровизирана разходка. За разнообразие на връщане минахме не отново през Орешак , а през Дебнево към Ловеч. Минавахме все през села, в които имаше цехове за керамика. С високи комини. Тук пътя ни пресече фазан. Явно районът е пълен с дивеч. 🙂

Много ми харесва тази планинска част на България. Да минеш през непознатите села, всяко със своята история. Да прочетеш после интересни неща за местата, на които случайно си се озовал. Много е обогатяващо. А свежестта, с която се заредихме от тази разходка и гледките, с които напълнихме очите си, ще усещаме още дълго време.

До следващото бягство!