Пролет по време на пандемия

Тази 2020-та година се оказа много странна. Пълна с аномалии. Първо нямаше зима. Топли и безснежни зимни месеци се изредиха. За да се порадвам на сняг и да ми захрупка под краката, на няколко пъти се качвах на Витоша. И там, снежна покривка имаше само във високите части. Така че си направих няколко разходки около Алеко. Ето какво видях.

Намръзнах се с кеф, валя ме и стоях докато ми е приятно.

При едно от качванията ми пък имаше страшно гъста мъгла. Нищо не се виждаше на 5 метра. Имах чувството, че съм ослепяла от тази белота. Много интересен ефект. Снимах мъничко, когато за минути мъглата се вдигаше леко и можеше да се види нещо. 🙂

Този път бях с приятелка и това направи разходката много по-приятна. 🙂

Точно преди да си тръгнем, като с магическа пръчка, мъглата изчезна. И слънцето ни погали с лъчите си.

Иначе от аномално топлата зима кокичетата в квартала се показаха още в края на януари.

Чак в началото на февруари, за няколко часа имахме зима. Красота! Веднага изтичах да поснимам снежна София.

Много ми хареса тази снежна сутрин. Но бързо, бързо този сняг се стопи. И отново имах усещане за ранна пролет.

В края на февруари заминахме за Малта и като се върнахме вече се говореше само за коронавируса. Но още можеше да се излиза и попаднах на други цветенца.

В средата на март (точно преди да въведат извънредното положение) отново се разходих до Витоша, но в търсене на минзухари. Все се надявах по южните склонове да има. Но освен кукуряк, нищо друго нямаше.

После постепенно мерките се затегнаха. Минахме в извънредно положение и това сложи край на излизането ми от София. Така ден, два… но накрая нуждата да се разхождам надделя. С маска и фотоапарат. Странна комбинация. В тази неестествена за мен ситуация оцених района, в който живея. Той е доста зелен за стандартите на столицата. Оказа се с много, много цветя. Как им се радвам само! Това, което предни години не съм забелязвала, сега ми прави впечатление. И му се радвам от сърце.

Първо попаднах на минзухари. Ей така, на минути от дома ми.

Така стигнахме до странния първи април, когато се събудихме със сняг върху току-що цъфналите овошки. Отново аномалия.

Ден след ден снимам всичко, което ми хареса. От цъфнали овошки до всякакви цветенца, растящи в междублоковите пространства. Всеки ден виждам по нещо ново. Това ми оправя деня и настроението.

Едни дървета прецъфтяват, други започват да цъфтят. Природата следва своя естествен ход. А аз се опитвам да изминавам по няколко километра на ден. И да се наслаждавам на това, което виждам. Друга година по това време, почти всеки уикенд бръмваме с колата на някъде. До морето или на някой водопад. Или просто без цел и посока. Така човек открива винаги интересни места. 🙂 Никога не съм се вглеждала в малките неща, които се случват около дома ми. Просто не съм обръщала внимание. Сега всеки ден следя промените. Търся разликите. Съвсем различно е светоусещането ми. Продължавам да снимам почти всеки ден. Намирам си обекти. 🙂

И магнолиите минаха по реда си. Започна сезонът на лалетата и нарцисите. В най-различни цветове. Голямо разнообразие.

И така, един ден видях много красиви розови лалета. Точно беше валял дъжд и целите бяха с капки. Как да ги пропусне човек. Навела съм се аз и самоотвержено ги снимам. Един дядо от съседния блок веднага ми се накара. Беше решил човекът, че ще ги късам. Разбрахме се. С добро. 🙂 Даже поговорихме. Сподели, че децата му са забранили на него и съпругата му да излизат от вкъщи. Пазаруват им всичко необходимо (а пък аз казвам на моята майка да излиза всеки ден и да се радва на слънцето и кратка разходка). И ме гледаше тъжно през решетките на терасата си. Тези хубави лалета ги посадил лично и сега само отдалеч можеше да ги гледа. А искаше да ги прекопае, да излезе и да се разходи. Много тъжен беше този разказ и се поставих на неговото място. За мен би било голямо мъчение. Със сигурност. Но доста възрастни хора, и не само те, за съжаление, сега са в тази ситуация. Накрая даже ме помоли да му изпратя снимки, за да си разнообразява ежедневието. Да види нещо красиво. Дори и само през екрана на компютъра си.

Изпратих снимки на дядото. Но дълго ще си спомням за този разговор през решетките.

След лалетата дойде царството на ароматния люляк. Много хубав храст. И от него има в изобилие в квартала. 🙂

Много се изненадах, че на няколко места е посадено дървото на Юда или още известно под името див рожков. Цялото е обсипано в розови цветчета, приличащи на розови пантофки. Много ми хареса.

Снимах още знайни и незнайни за мен растителни видове.

Порадвах се и на нежната и крехка анемона. В различни цветове. 🙂

Накрая се появи и момина сълза. Доста рядко съм срещала този символ на чистотата и любовта. Със своите бели камбанки.

Така неусетно минават дните ми. Вече е май месец. Позволиха отново да се ходи на Витоша. Със сигурност скоро ще се кача. Чакам да махнат КПП-тата и да може да се излиза от София. Ще започнем да обикаляме като за начало из България.

Такава пролет видях през тази странна 2020 г. Надявам се постепенно нещата да си дойдат на мястото и свободното придвижване да стане възможно отново. През цялото това време гледах зловещо празните площади в Италия през живи камери. Лоша работа. Места, които са се пръскали от хиляди туристи, да са без жив човек. Да можеш на 3 дена да излизаш, само за пазаруване. На фона на всичко това аз не мога и не бива да се оплаквам. Тези снимки ми носеха удоволствие и запълваха част от ежедневието ми. Вдишвах свеж въздух и изразходвах нужната ми енергия в крачене по тихите квартални улици.

Пречупено през призмата на наложените ограничения видях пролетта по един съвсем друг начин. Много хубава е тя. Дори и в градски условия.