Витоша – моята терапия за душата и тялото

За още мои разходки из любимата планината може да прочетете тук.

Сега дойде времето да опиша моите разходки из Витоша. Какво видях и какво преживях там. През всичките сезони на 2020 г. Заради създалата се ситуация с Covid-19 и невъзможността да се пътува спонтанно, както бяхме свикнали в последните години, много често бягах до любимата планина. Най-хубавото нещо от тази година е, че пуснаха автобуси до Алеко и Златните мостове и през делничните дни. Това страшно ме зарадва, защото в 95% от случаите се качвах с автобусите. По доста пътеки минах. Доста километри навъртях. И доста пот пролях :). Но няма да се спирам на цифрите. Аз се качвам в планината заради  удоволствието, което ми носи това, не да се състезавам и да правя статистики. В един момент се опитвах да се качвам всяка седмица. Не винаги успявах. Видях познати места, други – за първи път. Ще се опитам да разкажа за видяното последователно и да разкажа за състоянието на пътеките, по които минах.

За зимните ми (снежни) разходки разказах тук. Те бяха за по няколко часа и не са интересни. Не съм правила големи преходи или нещо съществено. Нямам нужната екипировка за това. Просто се радвам на снега. Тогава Витоша е много красива. По-интензивните ми и сериозни преходи започнаха с оправяне на времето. За тях ще ви разкажа.

Февруари месец стартирах с преход от Драгалевци до Боянското езеро. Слиза се на последната спирка на автобус 93. От там, по доста широка алея, се пресича реката, тръгва се нагоре към Драгалевски манастир и след като се премине шосето се тръгва по тясна пътечка в гората.

Сега, точно на това място е направена спирка на автобус 66, който се качва до Алеко. Друга алтернатива за стигане до туристическата пътека :).

Съвсем в нейното начало ни посреща една внушителна скала.

Гората леко се полюшва от вятъра, а голите клони пропускат още нетоплещото февруарско слънце.

Пътеката е лека, без стръмни изкачвания. На няколко пъти се пресичат каменни реки. Има и места с гледка към София.

Някои листа така и не са опадали.

Накрая се озовавам пред замръзналото още Боянско езеро. Виждала съм го в различни сезони. Сега гледката не беше впечатляваща, но пък разходката до тук винаги е много приятна. А и пътеката беше суха. Идеална за ходене :).

От тук тръгва пътека за Боянски водопад. Доста пъти съм я качвала. Сега не беше моментът за такива дейности. Горе щеше да е хлъзгаво и заледено. Може да се слезе и до Бояна, по доста стръмна пътека. Избрах да се върна по същия път до Драгалевци.

А някой беше аранжирал тези играчки много близо до пътеката. Нямаше как да ги подмина. 🙂

Тази пътека е хубава и през лятото, когато гората прави сянка и човек може да се спаси от жегата. Идеална за кратко бягство от града.

В средата на март месец се разходих над Кладница. До там ползвам маршрутките, които тръгват на всеки кръгъл час от Руски паметник.

Надявах се да има минзухари. Вода се лееше отвсякъде. Снегът от високите части на Витоша се топеше и не беше приятно за ходене. Това ограничи времето на тази разходка. Видях само кукуряк. Май беше рано за минзухарите. Така се оказа.

И понеже по пътеките нагоре към хижа „Селимица“ беше много кално, тръгнах по шосето. И се случи нещо съвсем неочаквано. Няколко сърни и едно еленче пресякоха с елегантните си подскоци пътя. От дете не съм виждала сърни в гората. Много им се зарадвах.

Всъщност, само заради тях споменавам това качване.  

След това София беше затворена заради пандемията и аз активно започнах да се качвам на Витоша от юни месец. Денят е голям, времето топло. Идеално за разходки. Радвах се на пъстротата и свежестта на ниската част на планината.

Много е красив районът около Железница. До там стигам с автобус 98. Тук предпочитам да тръгна по така наречената „пенсионерска пътека“, част от обиколната на Витоша. Наречена е така, защото е равна и сенчеста и не изисква никакво натоварване. Но в един момент аз тръгвам нагоре през гората, без пътека, и винаги попадам на хубави места. Това е тръпката на импровизацията. Няма хора. Радвам се на тишината и гледката.

Поляните са пълни с цъфнали цветя. Радост за окото. Човек изгубва представа за времето.

При един от преходите ми все пак я изминах цялата пътека. За първи път. От чисто любопитство.

Забавлявах се да снимам малките гъбки. Вървиш, вървиш… все си в гора. Няма никаква гледка.

В един момент се стига до мостчета и река. Беше пълноводна и тук поснимах с удоволствие.

Продължих нататък. Прави впечатление, че доста от дървените скари, които са над местата за оттичане на водата, са изпочупени. И трябва да се скача в каналите, което не е много приятно.

От тук доста време се слиза до центъра на Бистрица и спирката на автобусите.

Мисля, че няма да повторя тази пътека. Не е моето. Обичам красивите гледки и ширнатите хоризонти. Но да, в летните жеги тази пътека би била приятна за лека разходка на сенчица. Има и много места за почивка – пейки или беседки.

Юли месец започнах качването до Алеко с автобус 66. Много удобно. Хващах го в 9 часа от Зоологическата градина и преди 10 бях горе. От там, по различни пътеки слизах до София и съответни спирки на автобусите.

Алеко – Платото – Момина скала – Боянски водопад – Боянско езеро – Бояна

Искаше ми се този път да се разходя по платото. И като слязох на хотел „Морени“, преди да стигна до Алеко, тръгнах по пътеката за Черни връх – по зимната маркировка. Тук ме посрещнаха много изненади.

Цели поляни с планински божур, по-известен като витошко лале. Ами, понамокрих краката, мога да кажа :). Те растат покрай потоците и влажните поляни. Това растение е включено в Червената книга на България като защитен вид. Много му се зарадвах.

Тръгнах по равната пътека без да имам идея докъде ще стигна. Има хубава маркировка.

Минах покрай заслон „Ушите“.

После покрай Камен дел. В един момент пътеката започва да се спуска надолу и се влиза в гора.

Все така слизайки и следвайки маркировката се стига до хижа „Момина скала“. Тук си направих малка почивка. Вариантите ми за слизане до София бяха през Драгалевци или Бояна. Избрах второто. Бях сигурна, че водопадът ще е пълноводен и щеше да ми е приятно пак да го видя.

Обичам да идвам тук. И от двете посоки. Красиво е това място. Следваше поредната порция стръмно слизане и кратка спирка за снимка на езерото.

Вече си усещах прасците стегнати. Но трябва да се стигне до автобус, така че се мобилизирах и се дотътрих до Бояна. От тук на автобус 64 и обратно към „Хладилника“. Затворих кръга.

Много ми хареса тази разходка. Освежаваща и по-продължителна. За първи път видях планинския божур. Не е малко дори само това. Ориентировъчно, това е изминатото за деня.

След една седмица пак се качих. Основно заради божурите. Снимах с удоволствие красотата около мен.

Това беше фототерапия :). Любимото хоби.

Алеко-Черни връх-Драгалевци

На следващата седмица пак се качих. Без никаква идея какви ще ги върша. И краката сами ме отведоха пак при божурите. Сега бяха по-малко от преди. Краят на юли беше вече.

Някак съвсем спонтанно реших да се кача до Черни връх. Времето беше много хубаво. От миналата година не се бях качвала. И поех по широката пътека с пилоните. Не бързах. Времето не ми е фактор. Радвам се на откриващите се гледки.

Този участък винаги ми е неприятен. Кой го е измислил този чакъл, не знам, но е много неподходящ като настилка. Кълчиш си краката по едрите камъни. Добре че съм с дебела подметка на маратонките и поне не си подбивам краката. Измрънках :).

Радвам се на синьото небе и купестите облаци. На свежата зеленина и ширналия се простор.

Почти под върха срещнах един човек (в пенсионна възраст), с който бях пътувала в автобуса до Алеко. Той вече се връщаше. Каза ми, че всяка седмица се качва тук, независимо от сезона и времето. И че аз много съм се забавила :). Възхищавам се на такива хора. Обичащи планината и пълни с енергия. 

Беше към 12 часа, когато изкачих Черни връх. Малко хора имаше и това само ме радваше. А върхът беше покрит с маргаритки.

Нямах намерения да слизам веднага. Исках да се насладя на мястото. За информация – качих се за час и половина. Може да е срамен резултат, но както казах, идването ми трябва да ми носи удоволствие. Иначе няма никакъв смисъл. Изключила съм тиктакащия часовник от главата си.

А в заслона изобщо не влизах. В един момент прецених, че е време да слизам. Доста път ме чакаше.

За да избегна продължителното ходене по чакъла, а и за да разнообразя гледката, реших да сляза до Алеко през Стената.

От тук е по-стръмно, но гледките са различни. Хареса ми тази алтернатива.

Сега пред мен стоеше въпросът как да сляза до София. Не ми се чакаше автобус 66 до 17:15 часа. И като пълен мазохист реших да сляза през „Драгалевци“. Без да се помайвам на Алеко се отправих към пътеката. Бях минала днес сутринта от там и видях табелката за „Драгалевци“.

Началото и беше страхотно. Широка като булевард. Но аз не ходих много по царския път. Защо и аз не знам. Видях малка табелка, излязох от голямата пътека и се шмугнах в един малинак. Храстите бяха по-високи от мен след това дъждовно лято. И от там, все надолу по едва забележима пътека. А умората си казваше думата. Започнах по-тежко да стъпвам.

В един момент излязох на купчините с пясък, с който третират шосето през зимата. Бях стигнала до заслон Бай Кръстьо. Пресякох пътя и пак се шмугнах в гората. Пак вървях надолу, без да виждам маркировка и откъде съм минала, не знам, но се оказах на колоездачната пътека към „Драгалевци“. Разказа ми се играта. Беше много стръмна и изровена. Със стръмни виражи. И се принудих да мина под лифта. Последният участък от пътя се борих с обраслия участък под неработещият Драгалевски лифт.

Краката ми се подгъваха. Изобщо не ми беше до снимки. Това броя за най-откаченото си прибиране до София. И най-изморително. Малко след 16 часа бях до манастира и си походих доста до центъра на „Драгалевци“, за да хвана автобус 64 (автобус 93 минава на един час и, естествено, го бях изпуснала). Ще го запомня този ден.

Август месец продължих разходките. През лятото  Витоша е много красива. И да минаваш по едни и същи места, всеки месец виждаш различни неща.

Алеко-Железница

Сега реших да мина по красивата пътека до Железница. Тя определено ми харесва. В по-голямата си част е хубава, мека за ходене пътека. С красиви изгледи. Класика.

Минавах покрай розови морета :).

Небето се менеше всяка минута. Само се надявах да не завали.

Многото дъждове бяха дали своя принос за богатството на цветовете около мен. Снимах с удоволствие. Нямаше никакви други хора по пътеката.

Озовах се над хижа „Академик“, цялата обградена от розов цвят :). Тук се чуваше яка чалга. Изобщо не спрях.

След нея започва един ужасен, стръмен участък, засипан с едър чакъл. Добре, че не е голям. След това се ходи по-спокойно.

В сравнение с предишния ми преход, този беше съвсем лек. За финал поснимах многото пеперуди, кацнали по ярките магарешки тръни по поляните. Преди навлизането ми в гората. Бонусче :).

Харесва ми тази пътека. Дори не съм изморена. Само заредена с положителна енергия. И автобус 98 е на 20 минути, което е много удобно за прибирането. Важен ми е транспортът.

Следващите ми разходки започнаха от Златните мостове. Да разнообразя маршрутите :). Намерих си чудесен начин за придвижване. С новия лъч на метрото до „Красно село“ и оттам на автобус 63. Така избягвах лудницата на Руски паметник.

Златни мостове – хижа Борова гора – хижа Планинарска песен – Златни мостове – хижа Панчо Томов – Офелиите – хижа Еделвайс – хижа Звездица – Конярника – хижа Кумата – Златни мостове

Този ден ми напомни за детството. Тук израснах, така да се каже. В тази част на Витоша. Хубавите, покрити с пясък пътеки съм изминавала със семейството си десетки пъти. Беше ми омръзнало в един момент. Сега вървя по познатите места и спомените нахлуват в главата ми.

Морените са си същите. Мостчетата-също. Само пътеката е много изровена от стичалата се по нея вода. Не като в спомените ми.

Отклонявам се по пътеката вляво за Боерица (преди почивна станция, сега хотел). Тук съм изкарвала летните ваканции. Искам да видя този район по чисто сантиментални причини.

Вървя из гората и в нея попадам на гъбено царство. Най-различни по вид и цвят гъби.

Така, от снимка на снимка, стигнах до павирания път, водещ до няколкото хижи. Само да кажа, че в последната част на пътеката имаше няколко паднали дървета и трябваше да се прескачат или заобикалят. Стоят си тук от доста време, защото и миналата година бяха тук. Никой не ги е отстранил.

Колко чинии с леща сме изяли по тези хижи :). А от хижа „Планинарска песен“ редовно се чуваха песните на едноименния хор. Малко информация по темата.

Хор “Планинарска песен“ е основан в далечната 1959 г. като хор за изпълнение и разпространяване на туристически песни. Човекът, посветил най-много усилия за просперитета на хора, е Филип Аврамов и негов барелеф е поставен пред хижата. Останали са ми в главата веселите изпълнения на погледнато през детските ми очи „възрастни лелки и чичковци“. Имаше дух и атмосфера в тази хижа. Сега беше пусто и тихо.

Беше изминал само един час. А сега накъде? Видях табелка пред „Планинарска песен“,  указваща посоката към хижа „Бор“ и Златните мостове. Ами, от тук не съм минавала от мнооого години. Заслизах надолу по тясната, но мека пътека. През гъстата иглолистна гора.

В един момент стигнах до разклонение. Едното беше за Златните мостове, другото – за хижа„Момина скала“. Тръгнах по лявата (долната), за Златните. На няколко места има чешми с прекрасна студена вода. Стигнах и до каменна река с прясно обработена против гниене дървена пътечка по него. Нямам никакви спомени от тази пътека.

Минава се през още дървени пътечки и мостчета.

Явно скоро никой не беше минавал от тук. Набрах си малинки :).

Тази пътека излиза от гората между Златните мостове и Момина скала. Страшно приятна и сенчеста. Малко посещавана. Но още ми се ходеше. Не бях уморена. Исках още да крача по пътеки и да съм на свеж въздух. Затова се върнах към Златните мостове.

Имах нужда от още изкачване и затова поех по единствената близка пътека – към „Офелиите“. Тя е много добре маркирана.

След това мостче се сливат пътеките идващи от Владая и Златните мостове.

На хижа „Панчо Томов“ имаше много хора и деца тичаха по зелената поляна.

Пътеката се изкачва все нагоре. Отново се минава покрай каменна река. Винаги снимам едно мостче близо до горски дом “Офелиите“.

Следващата част от пътеката е през открити пространства. Слънце и синьо небе. 🙂

После отново се влиза в гора. И малко преди хижа „Еделвайс“ попаднах на това скално творение.

Самата хижа е много красива. Поне аз мисля така. И построена на идеалното място. Заобиколена от разкошна иглолистна гора. Това е едно от любимите ми места на Витоша.

След още много малко изкачване по пътеката се стига на огромна поляна и доста внушителната хижа „Сълзица“.

А след това, по тази дървена пътечка и поредица от мостчета, продължавам по много красива част от пътеката към Конярника.

Като дете основно от тук съм се качвала за Черни връх. Доста гуменки съм скъсала по тези пътеки. А сега аз тръгнах в посока хижа „Кумата“, за да се ориентирам към завъртане и на този кръг.

Много беше приятно на билото. Никак, ама никак не бързах по пътеката. Към 14:30 бях на „Кумата“. До тук, естествено, имаше хора, стигнали с коли.

После, по изровената пътека надолу към Златните мостове.

Така някак, без да усетя как, направих 2 кръга из познати за мен места. Беше ми страшно приятно. Пак с автобус 63 се върнах до София.

Неусетно стана септември месец. Времето е чудесно и пак се изкушавам да хукна на зелено :).

Понеже предната разходка ми беше много приятна, реших донякъде да повторя маршрута. И да го усложня.

Златни мостове – Офелиите – хижа Еделвайс -хижа Сълзица – Конярника – хижа Кумата – хижа Планинарска песен – хижа Средец – Драгалевци

Ще покажа само различните неща, които видях от предното идване.

Около хижа „Еделвайс“ имаше дори необрани боровинки. Стават и чудеса.

Този път, като се стигна до „Кумата“, тръгнах по пътя за Боерица. Да се удължи ходенето. От хижа „Планинарска песен“ пак надолу по пътеката, но този път, като стигнах до разклонението, поех по дясната (горна) пътека.

Пътеката е тясна и сенчеста. Никой няма в тази част на планината.

Както може да се види, това е пътека далеч от масовия туристически поток. И както си вървях, изведнъж гъстите папрати започнаха да шумкат, съчки да се чупят, храстите заплашително да се мърдат. Това нарушаваше тоталната тишина до момента. Не мога да крия. Сърцето ми се сви.

С един скок сърна пресече пътеката, но докато не я видях, за първи път изпитах страх. За втори път тази година виждах диви животни и това беше чудесно. Планината има собствен живот. Аз съм само нейна гостенка.

В един момент се озовах пред голямата хижа „Тинтява“. Нямам идея дали функционира. Май не.

Тук малко се забатачих, накъде да тръгна. В един момент видях бариера и се сетих, че покрай нея бях минала, като слизах от връх Камен дел. Значи, от тук можеше да се качи човек на платото. Но аз исках вече да слизам към София. И тръгнах по пътека, която, както се оказа, минава през хижа „Средец“ и после се слива с пътеката за „Драгалевци“. И това беше нов маршрут за мен. Като минах покрай заслон „Кикиш“ се успокоих 🙂 (с тази пътека прескочих минаването през хижа „Момина скала“ и хижа „Камен дел“).

Надолу пътеката е доста стръмна, като от един момент нататък се слиза по серпентини.

И това беше добра разходка, с известна доза адреналин. Ден на чист въздух и тишина. А и краката се разходиха. Определено : ).

Октомври месец се отприщих. Исках да се порадвам на есента. А тя тази година беше изумително красива.

Около Мърчаево

Сестра ми ме „открехна“ за тази дестинация. И почти всяка година идваме насам за няколко часа.

Как пътувах до там: Пак с метрото стигнах до „Красно село“. Да спестя време. После с трамвай 5 до „Княжево“. Тук можеш да откачиш от безбройните спирки и светофари (но пък трамваят минава начесто). И за малко изпуснах автобус 59. Трябваше да чакам следващия 20 мин. Маршрутът му тръгва от Автостанция„Княжево“, минава през Владая и има цели 6  спирки в дългото село Мърчаево. Този път гледах внимателно през прозореца и видях, че от спирка „Начало на с. Мърчаево“ тръгват пътеки нагоре по планината. Някой ден ще ги пробвам. А сега пак слязох на последната спирка „Толумска махала“, до която се стига за малко повече от половин час от„Княжево“.

Селото е разположено на много красиво място по южните склонове на Витоша. И, както сега прочетох, е свързано с името на Петър Дънов. Той е живял тук през 1944 г. и негови последователи се стичат тук да видят къщата, в която той е живял. Сега тази къща е превърната в музей. Непосредствено над къщата, той открива изворче, което нарича „Изворче на доброто“. Всяка година, в последния неделен ден на май, неговите последователи се събират на събор, след което се качват на Церова поляна и там изпълняват паневритмия.

От улицата, където е кметството на селото (там има и спирка на автобус 59), започва маршрут, по който за 45 мин. се стига до заслон  “Каменоделеца“. За още 15 мин., с леко изкачване, се стига до Церова поляна. Този маршрут е известен като „Дънова пътека“. Как не сме го знаели това по-рано… Определено ще я видим тази поляна. Слагам в папката за бъдещи разходки.

А както споменах, аз слязох на последната спирка, за да видя водоемчетата, които се намират тук и дали широколистната гора се е нашарила в есенни багри.

Първото нещо, което ме зарадва, беше това, че по околните поляни имаше есенни минзухари. Веднаха хукнах от цвят на цвят.

После се разходих по ниските хълмове и се насладих на гледката. Това е част от село Мърчаево – Тулумска махала. Уютно, скрито в полите на Витоша.

А това е най-големият водоем. Казват му язовир Мърчаево, но това е малко прекалено. Винаги има рибари по бреговете му. Какво ловят, само те си знаят. Патици тук има със сигурност. Виждала съм ги.

Като се мине през най-близките улици на Рударци се откриват други гледки.

А Витоша още не беше сложила есенната премяна.

Това място има потенциал. Пак ще се идва. Ще се пробват новите маршрути. Не спирам да се изненадвам колко интересни места има под носа ни и не знаем за тях.

Около Копитото

След няколко дена, в един „мързелив неделен следобед“, с моя човек се качихме на Копитото. За мъничко. Ей така, да сменим въздуха.

Тук обичаме да кривнем от пътеката и да се усамотим по полянките.

От някои места има и страхотна гледка. Време за презареждане. 🙂

Намерих си и гъбка за модел.

Човек пак се чувства освежен и тонизиран. Дори и от краткото бягство. Хайде, обратно по пътеката.

До Ярема

Следващата неделя пак отделихме няколко часа за кратка забежка. Този път до Ярема. Едно наскоро открито от нас хубаво местенце. До там се стига по стария път за Самоков – през Бистрица, Железница, минава се отклонението за село Плана и като се стигне до дървени вили и заведение се завива вляво. Има и доста голям паркинг. Мястото се намира на около 40 км. от София (от нашия дом, за уточнение :)).

Тук видяхме доста впечатляващи вили. Наблизо има и конна база. До нея не сме ходили. Октомври е, а по поляните пеперуди летят и цъфтят диви ягоди.

И дори хапнахме от тях. Едни ягодки стават за ядене, други тепърва ще зреят. Направо не е за вярване. Пролет ли е, есен ли е…

Поснимах гъби  и цветенца.

От тук има гледка към Рила планина. Тихо е. Много ми беше приятно.

Искахме още малко да се насладим на хубавия следобед. Продължихме с колата към Ковачевци. И малко преди селището видяхме табелка за конна база „El Paso“. Веднага свихме по отклонението вдясно.

Видяното абсолютно отговаряше на името :). А кончетата бяха страшно симпатични.

Мина средата на месеца, а красивата есен още я няма. Изчакахме една седмица и отново я потърсихме. За избора на дестинацията този път спомогна информация, получена в случаен разговор. Една вечер, моят човек се върна от работа и ми каза, че е научил за интересен параклис, близо до Ярлово. Ходили сме в селото няколко пъти. Разглеждали сме околността. Не сме виждали такова нещо. И решихме да отидем и да го потърсим.

Параклисите на Бистрица и Ярлово

Много пъти сме били в Бистрица. Често тя е била наша отправна точка за разходки из Витоша или крайна такава. Сега решихме да видим нещо различно тук – параклис „Св. Никола“. Като сме тръгнали да търсим параклиси, да караме подред :). Мъничък, ненабиващ се на очи, до него се стига по красиво дървено мостче. Съвсем встрани е от туристическия поток. Намира се на улица „Янчовска река“. Отделихме му подобаващо внимание.

Имаше поставено и едно симпатично джудже да го пази :).

Така и така сме спрели в Бистрица, решихме да отидем до местността “Плажа“. Всеки турист, идващ от обиколната пътека на Витоша или слизащ от Алеко, стига до тук. Имаше много хора по беседките наоколо. А дърветата бяха пременени в ярки цветове. Страшно красиво беше.

Природата беше прекрасна, а мястото – доста запуснато (визирам изкуственото езеро, дървените съоръжения са подновени).

Сега се насочихме към основната ни дестинация за деня – Ярлово. Като минавахме през Железница (на Анева чешма), не можеше да не спрем за снимки на една красавица. 🙂

Разкошна пухена топка, с изразителни очи. Леко отклонение :).

Докато в Бистрица и Железница е пълно с туристи, в Ярлово не е така. Селото се намира само на 20 км. от Железница, а атмосферата е съвсем различна. Като проучвах мястото се оказа, че дотук няма директен автобус от София. Има няколко курса дневно по маршрут Самоков-Ярлово-Железница. Който идва от София, трябва да се прекачва на този автобус от Железница. Сложна работа. Колата е полезна в случая :).

Ярлово е разположено на двата бряга на река „Плакария“ , наричана от местните Златоносната река. Поминакът на доста ярловски фамилии в миналото е бил промиването на златоносен пясък. Всяко време има своите златотърсачи :). Тук няма да видите големи палати и луксозни къщи, с които Бистрица изобилства. Вървиш по улиците и е толкова тихо. Околностите пък предлагат идеални условия за туризъм в тази част на Витоша. Правили сме си пикник с приятели в района. Невероятно е. Няма кой да наруши усамотението. Вече няма много такива места.

Целта на нашето идване тук беше параклис„Св. Петка“. Бяха разказали на моя човек доста интересна история за него.

Преди години в селото започнали да стават много самоубийства. Хора се бесели по необясними причини в една местност над селото. Разтревожените ярловци се обърнали с молба към баба Ванга. Да каже какво трябва да се направи, за да не се губят повече животи. Дошла тя в селото. Тръгнала да обикаля из близката околност. Хвърлила един кръст и казала, че там, където е паднал, има извор с лековита вода. Тази вода лекува очните болести и подобрява зрението. Хвърлила втори кръст и казала, че там трябва да се построи параклис. Хората изпълнили нейния завет и самоубийствата спрели. Как да не поиска човек да стигне до това място, след такава интересна предистория… Понеже нямахме идея къде точно е споменатият параклис (дори за Гугъл бе мистерия), човекът отиде да попита едни баби. Помогнаха ни жените с полезна информация.

Трябваше да се пресече металният мост над реката и да се кара по левия и бряг. По-лесно ми е да покажа от къде започва пътят за параклиса. Има и малка табелка – параклис „Св. Петка“.

Бяхме прочели, че той се намира в местността Бабина кория. Тръгнахме по черен път. След известно разстояние той стана доста изровен, с дълбоки коловози, и оставихме колата. Продължихме пеша. Първо през красива широколистна гора.

После през иглолистна. Вратът ми се изкриви да гледам губещите се в небето високи дървета.

Пътеката е много лека и приятна. Районът-прекрасен. След двайсетина минути се оказахме на търсеното от нас място. Мистичният параклис ”Св. Петка“. И тук има мостче, което води до лековития извор. Само като види човек дървото зад него, със закачените шалове, части от дрехи и т.н. се респектира. За първи път ми е. Четох, че в Странджа, на скалното оброчище Индипасха, се закачат такива парцалчета. Така и не успяхме тази година да стигнем дотам. И сега, най-неочаквано за мен, на Витоша се оказа, че има такова специално място. Защо се закачат тези части от дрехи по дърветата – в миналото е имало езически обичай, според който така, както парцалчето виси между небето и земята, така и болките и болестите на собственика на дрехата ще останат там, в нищото – между небето и земята.

Лелеееее, къде попаднахме.

Запалихме по една свещ за здраве.

Бих казала, че това е най-интересното и незабравимо преживяване за мен на Витоша. Мислех, че я познавам тази планина.

Целта на идването беше постигната. Сега просто се радвахме на природата. Само стъпките ни нарушават тишината.

Не ни се тръгваше още. След излизането от гората се оказа, че сме много близо до метеорологичната и мониторингова станция за съдържание на фини прахови частици.

Южните склонове на Витоша бяха в красива есенна премяна.

На тръгване от селото спряхме за снимки из околните поля. Последни за деня. Много хубава разходка се получи.

Не можех да се спра да се разхождам из Витоша. При всяка появила ми се възможност. Тази есен беше впечатляваща. Миналата година дърветата окапаха за една нощ, преди да стане красиво. Сега и се наслаждавах максимално.

Около Железница

Този път направих много приятна разходка до едно доста популярно място. Намира се малко преди Железница. С красива брезова гора и малки изкуствени езера. До него има спирка на автобусите за Железница (спирка„Лифта“). През уикендите тук е пълно с паркирали коли. Чудесна идея е да се дойде в делничен ден. И пак не е сигурно дали ще сте сами. 🙂 Но при всички случаи е много по-спокойно.

Тополите бяха станали яркожълти. Видях ги още като минавахме с колата за Ярлово преди няколко дена. И реших да дойда дотук с приятелка и да се порадвам на есента.

Никой нямаше на паркинга. Абсолютно щастие.

Като се разходиш из околните поляни можеш да си набереш шипки или глог. Беше пълно с тези храсти. Набрахме си малко шипки. Естествен витамин C. Единствено един гъбар щъкаше наоколо и констатира, че шипки има-гъби не. Негов проблем си беше :).

И в един момент, едно червено петно ми грабна вниманието. За секунди изкачих една височина. Оказа се малко дъбче в иглолистната гора. Огненочервено!

Природата е най-големият художник! Не беше пестила цветовете. Напълних очите с красота.

Сега ще разкажа за последната си есенна витошка разходка. Денят става все по-малък, а и започва „грозният“ за мен сезон. С голите дървета. Абсолютната липса на цвят. Кал. По-красиво става като падне снегът. Тогава пак ще се ходи по планината.

Над Кладница

Отново със сестра ми решаваме да се разходим по южните склонове на Витоша. Да се порадваме на красивата есен по пътеката над Кладница. За нашето предно идване може да прочетете тук. Затова няма да повтарям казаното вече за начина за стигане дотук и подробности за пътеката. Ще покажа какво видяхме този път.

Сами сме в гората. А тя е по-красива от предния пък. Съвсем тихо е. Само реката леко ромоли. Няма много вода  в коритото и. Тръгваме по дървените мостчета.

Като стигнахме до хижа „Селимица“, спряхме малко до каменната река. Лека мъгла ту се спускаше, ту се вдигаше. А времето беше учудващо топло.

Заизкачвахме се нагоре по познатата пътека с пилоните към Черни връх.

Снимаме с удоволствие. Не бързаме за никъде. А гората е много, много красива. Една катеричка ни пресече пътя :).

Така, от снимка на снимка, неусетно стигнахме до поляната с места за отдих. Едно семейство се беше настанило на една от масичките. И ние поседнахме. Да погледаме открилата се пред нас Витоша.

След кратката почивка отново крачим нагоре. Тук попаднахме на различни гъби. Този път съм заредена с пликове и сестра ми самоотвержено ги реже с ножа. Ще има вкусна вечеря :).

Най-накрая излизаме на открито и разглеждаме с интерес. Ниски облаци се движат и забулват върховете. Стигнали сме отклонението за Чуйпетлово.

Май никога не сме случвали такова време тук. Обикновено брулят едни силни ветрове. Чак неприятно. Сега не се усещаше и полъх. Решихме, че ще си постоим повече.

Набрахме си шипки. Ще се пие вкусен и полезен чай :).

На слизане решихме да минем по пътеката в левия край на голямата поляна. Като предния път. Много ни беше харесало. Но сега, след 3 години, в един момент тя се губеше. Имаше папрати до кръста ни, които ни спъваха. В един момент се оказахме на нелегално според мен сечище, а пътека вече не се виждаше. Ами, върнахме се и си слязохме до Кладница пак през Селимица.

Това беше ретроспекцията на многобройните ми качвания на Витоша. Май от дете не съм била нейна гостенка толкова често. Тази година е различна във всичко. За мен Витоша беше най-лесно достъпното място. И се възползвах максимално. Планината е здраве. Терапия за душата и тялото. Там не мислиш за маски и дезинфектанти. Това беше моят начин за бягство от така наречената „нова нормалност“.

Дано това дълго писание ви даде идеи за нови разходки. Или някоя от снимките ви накара да се качите там. Дори и за няколко часа :).