Витоша – моята разтуха и през 2021 г.

За миналогодишните ми разходки из Витоша може да прочетете тук.

Вече сме 2021 г. – втора година от летоброенето на Ковид кризата. Или така наречената “Нова реалност”. Никак не ми харесва. Миналата година редовно бягах до близката планина. Това ми помогна и физически, и психически. Тази година я карам по същия начин. Като ме стегне шапката съм на автобуса и въртя по пътеките. Измислям си маршрути според това какви сили имам в конкретния ден. Дали ми се катери нагоре или не. С колко време разполагам и не на последно място, какво е времето в момента на качването. Винаги може нещо да те изненада, дори да си проверил прогнозата преди тръгване.

Ще ви разкажа за моите разходки. Някои места повторих за n-ти път, други видях за първи път. Ще се спра основно на разликите от миналата година.

Първото ми качване беше точно след Нова година. В първите дни на януари. Качихме се със сестра ми до Алеко, за да се порадваме на сняг и зима. Излязохме смело ние на платото и там ни посрещна такъв вятър, че трудно се придвижвахме. Бяхме като малките далматинчета, на път за краварника от едноименния мултфилм. Само дето ушите ни не се развяваха от вятъра, защото бяха в качулките. 🙂 Целият горен слой на снега се движеше под този напор. Спираш за момент и беше много странно усещането, да си даваш сметка, че стоиш на едно място, а земята под теб да се движи. Объркващо е!

И в това време имаше мераклии за изкачване до Черни връх. Дяволски красиво беше! Стояхме на билото, докато взеха да ни тракат зъбите. Нямаше смисъл да правим геройства. Поехме обратно по пътеката надолу, за да се скрием от този ураганен вятър.

Зимните залези са много ранни. После пак на лифта и обратно към София.

След това започна да вали сняг и то сериозно. Дори в София снегът се задържа  почти за месец. Една истинска снежна зима. Февруари месец се качих до Златните мостове. Беше -15 градуса този ден. Моят човек каза, че съм луда. Но аз си знам, че мога да отида само когато е стегнато и няма да затъвам до кръста. Нямам екипировката за такива зимни премеждия. Голям студ си беше. В автобуса бяхме няколко жени само. Не е за мъже навън. 🙂 Тръгнах  нагоре по пътеката за Кумата. Никакъв шанс да стигна до хижата. Снегът стигаше почти до металния парапет и аз по него се издърпвах нагоре, защото нямаше и следа от стълбите. А наклонът си е голям. Заледено беше и се хлъзгах. Стигнах до някъде и не знам защо се обърнах назад. Две кучета тихо се промъкваха след мен. Изобщо не съм ги усетила. Много се изплаших. Реших, че тук и да ме разкъсат, никой няма да разбере. Хора няма. Сама съм с тях. Спрях и не мърдах. Те се мушнаха в гората и аз реших да се връщам обратно. Пак стигнах до Златните мостове. Сега до мен дойде катеричка. Застана до краката ми, почти затънала в снега, и повдигна лапички нагоре. Никой по-изразително не ме е молил за  храна. А аз не нося нищо. Само фотоапарата. Като знам как със семейството ми храним през зимата катеричките от Борисовата градина (за това може да прочетете тук) се ядосвах на себе си. Защо не сложих кутийката с ядките в раницата? Нямам навика да нося храна на Витоша. А и не съм предполагала, че планинска катеричка ще рискува да се приближи до човек. Тези от парка са доста опитомени. Стана ми жал за нея.

На такъв студ не може да се стои на едно място. Замръзваш. Реших да тръгна към Офелиите. Непрекъснато се обръщам назад, да видя има ли ги кучетата. Слава богу, не ги видях повече. Толкова е студено! Тишината се нарушава само от пукането на дърветата и хрущенето на снега под стъпките ми.

В Леденото царство съм! Апаратът замръзна и спря да снима. 🙂

Следваха нови снеговалежи, редуващи се с голямо снеготопене. В началото на април се качих над Железница. Да разтъпча краката. Толкова вода да тече по пътеките, не бях виждала. Това ми  ограничи много възможностите за разходка. И донякъде ми развали удоволствието.

Най-накрая се усещаше пролетта. Тази зима ми се видя доста дълга. 🙂

В края на месеца пак се качихме със сестра ми до Златните мостове. Отново в делничен ден. Смятахме да се разходим до хижа Еделвайс и Звездица. Пък ако може и през Конярника да завъртим до Кумата. В зависимост от това колко сняг е останал по платото.

По пътеката пак течаха реки. На Офелиите имаше лилави минзухари. За първи път ги виждам на това място. Всъщност, оттук нататък видях толкова минзухари на Витоша, колкото никога досега. 🙂

Проблемът ни дойде, когато наближихме хижите. Преди още да стигнем до хижа Еделвайс, бясно залая куче. За щастие се оказа вързано, но на мен ми се изпари желанието да приближавам до хижата. Самият лай ме изнервяше. Продължихме нагоре по пътеката към хижа Звездица. На последното изкачване, точно преди хижата, към нас се стрелнаха 4 пухени топки. Сестра ми каза да бягам назад, защото майка им ще се появи след тях. Не позна. Появи се баща им. Едно страшно изгладняло куче. Сестра ми запази самообладание и аз бях много благодарна, че е с мен в този ден. Аз не се разбирам добре с кучетата. Коткарка съм. Носеше тя в раницата си една кренвиршка и бавно я извади. Искаше да даде храна на малките, но бащата не искаше да дели с никой. Беше ме страх да не захапе ръката на сестра ми, в бързането си да хване парчето храна. Тази неочаквана среща ме ужаси. Никога не съм имала такива проблеми до момента. Но хижарите масово гледат кучета, за своя сигурност, а когато хижите не работят, не мислят за изхранването им. И когато едно куче е изгладняло, не знаеш какво ще направи. Определено се изплаших. А малките бяха на няколко седмици. Майката не посмя да се приближи.

Категорично отказах да продължим нагоре по набелязания план за разходка. Тръгнахме бавно надолу, следейки за ходещите след нас малки и баща им. Изнервящо е. Той така и не беше усетил кренвиршката. Накрая след нас продължи само едно от бебетата. Останалите се върнаха към хижата. Сестра ми се опитваше да го изплаши и да го накара по този начин да се върне при семейството си. Каза, че ако още малко продължи да върви след нас ще си го прибере в къщи. 🙂 Накрая и малчо се отказа, като видя че нямаме повече храна. С това ще запомня тази разходка. Изгладнелите кучета на хижа Звездица. И смелостта на сестра ми.

Май месец нямах възможност за измъкване. В началото на юни се качих до Алеко. Видях Витоша такава, каквато изобщо не очаквах.

Алеко-платото-Алеко-Железница

Юни месец е, а горе на платото има огромни снежни преспи. С дебел, вече потъмнял сняг. Под преспите текат реки. Водата е навсякъде около мен. Гледам си в краката и се опитвам да опазя маратонките сухи. Странно се преплитат пролет и зима.

Доста духаше тук и реших да мина по пътеката за Железница. Хем ще си походя повече, хем на по-ниско и на завет. Интересно слизане се оказа.

До един момент пътеката беше суха. После попаднах на реки, минаващи точно по пътя ми. Скачах от камък на камък.

Принудена съм да си гледам в краката, но искам да видя и какво има около мен. Не бързам за никъде. В един момент попаднах на много минзухари.

За моя изненада, големи преспи бяха затрупали пътеката. И то в средната и част. А аз наивно смятах, че снегът е останал високо над мен. 🙂 Трябваше да мина през тях. И на първата, както може да се досетите, се хлъзнах и седнах в нея. Толкова смешно ми стана. Сама съм и се хиля с глас. Дънките се намокриха, но какво от това! Паднах на меко. 🙂

Вървя си и ми е едно весело. 🙂 И мокро. В един момент, над пътеката видях огромна пряспа. Цялата заобиколена от минзухари. Изкачих се на секундата. Тук се мотах и снимах сигурно един час. Толкова ми беше приятно да съм на въздух, с прекрасна гледка и никой да няма покрай мен. А дънките изсъхнаха за това време. 🙂

Трябваше да слизам. Както съм го подкарала, може да се стъмни без да съм слязла до цивилизацията.

От хижа Академик се откриваше гледка към заснежените върхове на Рила.

Оттук надолу се радвах само на пролет. И съвсем други цветенца.

Това беше първата ми по-дълга разходка за годината из планината. 🙂 А като за юни, много сняг беше останал.

След 2 седмици се качих отново над Алеко. Времето не беше добро и бях обещала на моя човек да не стоя много. Този месец се случи изненадващо студен и дъждовен.

Такава мъгла нацелих, че на 10 метра нищо не се виждаше. Все едно си в мляко. Предната вечер беше валяло доста.

Поне вятър няма и тръгвам нагоре по зимната маркировка за Черни връх.

Оттук нагоре беше ледена пързалка. А и нямах работа в такова време към върха. Чиста лудост си е. Но отново попаднах на минзухари и им обърнах подобаващо внимание. 🙂

А последната снимка е все едно на глетчер от Алпите. Лятото е химера. 🙂

Както може да става само в планината, като с магическа пръчка, мъглата изчезна. Дори слънце ме огря.

В края на месеца отделих няколко часа за снимки на цветенца по поляните около Железница. Там винаги има изобилие от тях.

Дойде юли месец и с него започнаха жегите. След откровено студения юни си беше топлинен шок. Търся прохладата в планината. Това е времето на планинския божур и пеперудите. Скитам по високите части на Витоша.

Който иска да види пеперуди, трябва да се качи горе през този месец. Десетки пеперуди от най-различни видове летят по поляните.

Да си призная, нямах търпението да ги преследвам. По-важно ми е раздвижването. През всеки месец Витоша има различен облик. Случайно попаднах и на планински крем, както и на други цветенца при разходките си.

В края на месеца си направих много хубава обиколка.

Алеко – Черни връх – заслон Самара – хижа Кумата – Златни мостове

По традиция в 10 без малко съм на хотел „Морени“. Исках да избягам от горещината на града. Не мога да спя от нея. Желанието ми е да ходя повечко днес. Затова потеглям към Черни връх.

Вървя по платото и с всяка моя крачка излитат подплашени пеперуди. Бях в пеперуденото царство. 🙂 Слънцето яко пече. Добре, че се сетих да сложа в раницата един шал. Омотах го около врата си. Предният път бях доста изгоряла, ей така, без да се усетя. И шапка нося този път. Нали ще съм на открито. Постепенно ми стана ясно, че прохлада няма да намеря. Но ще си разходя краката и ще се радвам на гледките.

Само с един дядо се изпреварваме по пътеката, докато се бавя със снимането. 🙂 Не съм в много добра форма. Задъхах се при изкачването. Бях решила, като се кача горе, да си поседя и да не бързам да слизам.

Към 11,30 часа бях на върха. Освен нас с дядото горе бяха едни младежи, които спортуваха с ластици. Тренировки на въздух си правеха. Похвално. Аз си харесах един камък и се настроих за почивка. Даже писах и на човека, да знае къде съм. И тогава се започна. Големи комари ме атакуваха стръвно. Чак болеше при ухапванията. Ръцете и краката ми (с къси панталони бях) станаха на плюски и адски ме сърбяха. Полудях! Няма спокойствие. Станах и започнах да се разхождам, а така ми се седеше… Единственото нещо, което ме разсея от борбата с комарите, беше шумната група  македонци, които се изсипаха на върха. С викове и олелия. А аз сложих раницата на гърба и потеглих. С мен тръгна и дядото. И той ли имаше същия проблем или беше съвпадение, не знам. Този път реших да мина по пътека, по която не съм минавала от години. Пътеката през заслон Самара към Кумата. Като дете, предимно от нея се качвахме към върха.

Много ми хареса. Тя в голямата си част е равна и мека. Лесно се ходи по нея.

Малко след заслона има отклонение към хижа Селимица. Ще го имам предвид за бъдещите ми разходки. 🙂 В един момент стигнах до още един малък заслон.

Продължавам да слизам надолу и не усещам умора.

Накрая стигам до места, които посещавам много по-често. На Конярника съм и скоро слязох до хижа Кумата. Този маршрут за слизане от Черни връх много ми хареса. Пак ще го повторя. Може и в обратен вариант.

Без да спирам за почивка на хижата, тръгнах надолу по стръмната пътека за Златните мостове. Е, тук беше огромната изненада. В най-долната си част тя беше в ужасно състояние. Изровена безобразно.

Човек трябваше да скача по камъните или да влиза в дълбоките дупки, когато е най-изморен от преходите си. Това ме накара да отида на спирката на автобуса, вместо да си избера пътека за слизане към София. Можеше и надолу положението да е такова. А беше към 15 часа. Не беше късно. Но не ми се рискуваше.

Това за мен е един страхотен маршрут за разходка из Витоша.

Като разказах на приятелка за нападението на комарите на Черни връх, тя много се смя и ми изпрати публикация на една нейна съседка. Отишла жената с приятелка да посреща залеза на върха и комарите едва не я отнесли. 🙂 Не са пили само моята кръвчица, гадовете…

В началото на август заведох същата приятелка с детенцето и до Боянски водопад.

Златни мостове-хижа Момина скала-Боянски водопад-Боянско езеро-Бояна

Това си е една много приятна разходка. Особено в летните месеци, когато пътеката надолу е суха. Доста стръмна е. От Златните мостове до Момина скала се върви по почти равна и сенчеста в голямата си част пътека. След това се влиза в гората срещу хижата и се следват указателните табелки за водопада. Пътеката е много добре маркирана. По нея са изградени стенички, на места са добавени метални парапети и стъпала, за улесняване на слизащите. Това видях като разлика от миналата година.

А водопадът си е същият. Винаги красив!

Тук е удоволствие да си поседиш и да се разхладиш от пръските му. Водата успокоява и пречиства. Много хора седят по камъните. Снимките тук също са задължителни. 🙂

Като му се насладихме, продължихме слизането до Боянското езеро. Тук ме изненада едно растение с листа на водна лилия, но с жълт цвят, което го завземаше. За първи път го виждам.

Както прочетох после, това е щитолистна какичка. Нетипичен за Витоша и инвазивен за местообитанието вид.

Почти 1/4 от езерото вече е заета от това растение.

Оттук се смъкнахме до Бояна, като пътеката е само в гора.

Разходката ни трая около 5 часа без бързане, с много фото паузи и почивки на водопада и езерото. Непрекъснато бърборене и смях.

През този месец си направих още една обиколка. Превзех и нови върхове. 🙂

Алеко – платото – връх Ушите – връх Камен дел – хижа Тинтява – хижа Планинарска песен -хижа Кумата – Конярника – хижа Звездица -хижа Еделвайс – Златните мостове

Днес ми се искаше да се разходя по платото. За начало. А в движение формирах „плана“. Не че имах такъв в главата си. Разходките ми са пълна импровизация. Този ден кипях от енергия и поддържах доста добро темпо.

Като стигнах до заслон Ушите се загледах в купчината скали зад него. Защо да не се изкатеря? И отбих по пътеката. Скоро пред мен се откри чудна гледка. Във всички посоки.

Бях изкачила връх Ушите – 1901,4 м. Първи връх за деня. Никога не го бях правила досега. Много ми хареса гледката от него. 🙂

Като съм започнала с катеренето по камъни днес, набързо се прехвърлих и на близкия връх Камен дел. Няколко пъти съм се спирала в основата му, но не бях качвала купчината камъни, за да стигна до пилона. Но както каза малкият ми син, щом не си стигнала пилона, не се брои.

Ами, този път и тук се изкатерих. И му изпратих снимка с пустия пилон. 🙂

Той е само 1862 м. Излагам се. 🙂 Да ви кажа, на връх Ушите ми хареса повече. А доста по-малко хора се отбиват там.

След тези катерачески дейности, с два покорени върха зад гърба си, продължавам по хубавата пътека надолу. В един момент се стига Гьорева чешма и малко след нея, до разклонение. Едната пътека отвежда към хижа Момина скала, а другата е към хижа Планинарска песен и Кумата. Реших да тръгна натам. Да потрамбовам още. Минах през хижа Тинтява и веднага след нея започва тясната и много приятна пътека към Планинарска песен. Миналата година слизах по нея. Сега щях да я мина в обратна посока. И в двата варианта е чудесна. С много леки изкачвания и спускания е. В гора. От двете и страни има малинак. А малините са узрели в момента. Хапвам си по малко. Никога не съм срещала човек по нея.

Малко преди стигането до хижата видях каменната река и реших да се отклоня. Поседях си на един камък за първи път днес. Не бях изморена. Просто ми хареса гледката оттук.

Скоро бях пред познатата ми от дете хижа Планинарска песен.

Отправих се към пътя за хижа Кумата. Това е най-позната ми част от Витоша. Всяка година късах гуменки по тези хижи. 🙂

И тук видях нещо за първи път. Или поне нямам никакъв спомен за него. Над самата хижа се намира параклис „Св. Йоан Рилски Чудотворец“. Както прочетох, това е най-старият запазен високопланински параклис в България. На 1745 м. Случайно го мернах през дърветата и се изкачих по пътечката до него. Това за мен беше изненадата за деня. Толкова пъти съм минавала оттук, как никога не съм го забелязала до момента. Просто не мога да си обясня.

Няма сведения кога е построен параклисът. Смята се, че е издигнат на мястото, където са пренощували мощите на Св. Йоан Рилски, по пътя им към Рилския манастир през 1745 г. В края на 19-ти век параклисът е обновен. Той се стопанисва от храма в кв. Бояна. Ежегодно тук се провежда празнична литургия на 18-ти август.

След като и това място разгледах, се замислих накъде да поема. Като се сетих за изровената пътека към Златните мостове ми се отщя да слизам пак по нея. Алтернативата беше през Конярника и после през хижа Звездица и Еделвайс. Малко по-голяма обиколка. Ами, натам потеглих. Големи извивки правя днес по Витоша. 🙂

Изкачвам се отново. А доброволци боядисват с жълта боя пилоните.

Със свито сърце наближавам хижите. Не мога да изгоня спомена за изгладнелите кучета. Имаше доста хора по беседките и шезлонгите и съвсем спокойно минах през двете хижи. Надолу, по самата пътека към Златните мостове, на изровените от водата места, бяха посипали чакъл. Отвратителна за мен настилка. Търкалящи се остри камъни под краката.  А като стигнах на Мостовете видях, че и пътеката за Кумата е затворена за ремонтни дейности. Дано не е само изсипване на чакъл в огромните зейнали дупки. Ще видим.

Това беше импровизираната ми обиколка из Витоша. Видях доста нови места. Слизах и се изкачвах. Динамичната разходка ми отне 5 часа и малко след 15 часа бях в автобуса за София. Кротка и щастлива. 🙂

В началото на септември отново лудях.

Алеко – Стената – Черни връх – връх Малък Резен – Алеко – Бистрица

За изкачването няма какво да кажа. Ей така, за спорта го направих. Възползвах се от хубавия ден. Целият път до върха беше в малки лилави цветенца.

Този път успях да се полюбувам на гледката от върха. Комари нямаше. 🙂

Ясно се виждаше язовир Студена. Замислих се за слизането. Не ми се минаваше по същия път. Не ми се ходеше и към Железница. Затова тръгнах по пилоните към горната станция на отдавна неработещия Романски лифт. Доста сме се качвали с него преди години. И се озоваваш много близо до Черни връх. 

Още си стои бунгалото на ПСС. Съвсем близо е връх Малък резен. Изкуших се. И тук се натъкнах на един човек. Само с него се мотаехме покрай скалите. Попитах го има ли кратък път оттук към Алеко. За моя изненада, човекът се оказа швейцарец. Краткият ни разговор се проведе на английски, където не ми е силата. 🙂 Но разбрах най-важното. България много му харесва и се е преместил да живее тук. А аз нямам шорткът към Алеко. Човекът беше подготвен с карта на Витоша и двамата гледахме вариантите. Трябваше да се върна по „магистралата“. Само да кажа, че от Малък Резен се откриваше страхотна гледка към София. Виждаше се и язовир Искър.

Изобщо, през този ден всичко ми се струваше красиво. Имаше пухкави облаци и розови морета. Изкефих се!

Така че връщането до Алеко по класическия маршрут не ме отегчи.  Стигнах до хижата и без да спирам я отминах. На Мечата поляна ме спря цъфналата горска тинтява.

Този път ще слизам до Бистрица. Тази пътека не съм я минавала повече от 10 години. Направо ми е като за първи път.

В голямата си част пътеката е мека и минава през гора. Слизането не е стръмно и ми хареса много. В омагьосана гора съм. 🙂

В един момент пътеката стига до река и минава по мостчета ту от едната, ту от другата и страна. Но проблемът е, че част от мостчетата са счупени. Наложи се по камъните внимателно да прескачам. Все пак, като е уморен човек, лесно може да загуби равновесие. 🙂

Пътеката излиза на паркинг, близо до вилна зона Бистрица. Тук трябваше да ползвам телефона, за да се ориентирам как да стигна до центъра и спирката на автобусите. Доста походих по ул. „Стефан Стамболов“.

Тази обиколка страшно ми хареса. Даже обещах на сестра ми, с нея да я повторим. 🙂

Октомври месец беше предимно за снимане, не толкова за дълги преходи. Да съм на въздух и да се радвам на есента. 🙂

В началото на ноември със сестра ми направихме традиционната ни разходка из южната страна на Витоша. Този път решихме да изминем „Дъновата пътека“. За нея случайно прочетох миналата година.

Мърчаево – Церова поляна – Рударци

Трябваше от Княжево да хванем автобуса за Мърчаево. С изненада установих, че началната спирка на автобус 59 е променена. Вече тръгва от метростанция „Мизия“. Така че спирката му Автостанция „Княжево“ не е  в градинката, а е на ул. „Цар Борис III“. Скоро пътувахме към село Мърчаево.

Слязохме на спирка „Кметството“. И както бях прочела, тръгнахме по изкачващата се към планината ул. „Черешова градина“. В края и вече имахме поглед към Перник и сутрешната мъгла над него. 🙂

Стигнахме до разклон. Тръгва се по лявото отклонение. Това си е широк черен път, минаващ през смесена гора. Радвахме се на цветовете на есента. Под краката ни имаше дебел килим от дъбова шума.

Така, без човек да усети изкачването, пак стига до разклон. Отново се тръгва по лявата пътека. Дясната е част от колоездачната обиколна пътека на Витоша. Има обозначаващи табелки. Няма как да се обърка човек.

Изобщо не бързаме и съм изключила фактора време от главата си. Наслаждаваме се. Тишината се нарушава от нашето бърборене и падащите листа.

Пътеката е много добре маркирана с бяло и червено.

Така, лежерно движейки се, се озовахме до заслон „Каменоделец“. Той е построен до старата кариера, която се намира между Мърчаево и Рударци. Оттук се открива много красива гледка към Рударци и Кладница. Дори видяхме, че тузарският комплекс „Делта Хил“ доста се е разраснал. 🙂

Заслонът е оборудван с голяма маса, печка и прибори за готвене. Отвън има маси и пейки за сядане.

Постояхме тук, поснимахме. Видяхме, че пътят продължава и след заслона. Но аз нали съм изтрещялка, се шмугнах под едни ели и напряко тръгнах нагоре към Церова поляна. Качих се много бързо, но като абориген. Почти на 4 крака. 🙂 Не го правете. Има си културна пътека и за броени минути човек е горе. Без да има нужда да си помага с ръцете. 🙂

Сестра ми беше по-разумна от мен.

На самата поляна също има маси и пейки за сядане. Има и парапет, защото тя е разположена точно над кариерата и скалите са почти отвесни. Оттук се откриват още по-широки хоризонти. Гледката е впечатляваща. Лошото е, че се появи много силен вятър, и направо ни буташе. Не останахме много по тази причина.

Пак ще дойдем тук. Със сигурност. 🙂

Снимаме набързо и внимателно слизаме по пътеката, за да не се хлъзнем. А Перник още е в мъгла. 🙂

Като слязохме до заслона, решихме да видим по-отблизо старата кариера. Тук също се оказа, че има места за сядане, съвсем в унисон с мястото.

Заслизахме обратно по пътеката. Тук не духаше толкова силно. И на двете страшно ни хареса разходката до „Церова поляна“. Това е едно от местата на Витоша, където се играе паневритмия.

През последните десетилетия все повече туристи и последователи на Петър Дънов посещават село Мърчаево, за да видят къщата, в която е живял Учителя. Учението на Дънов препоръчва живот в съзвучие с природата и нейните закономерности. Той почти ежедневно е излизал сред природата и е посрещал изгрева на слънцето.

По себе си съдя как с една няколкочасова разходка мога да отнема напрежението и натрупаната нервност. Винаги ми помага. 🙂

Върнахме се до началото на пътеката, където свършва ул. „Черешова градина“. Беше малко след 14 часа. Още ни се ходеше. И тръгнахме по другата пътека – дясната. Това се оказа хоризонтална сенчеста пътека, която ни отведе до последните къщи на Рударци. През телефона се ориентирахме накъде да тръгнем, за да стигнем до автобус или маршрутка. Вървяхме по дългата ул. „Кало“. Тук беше много по-кално, отколкото горе в планината. Парадоксите на цивилизацията. 🙂

Бяхме се озовали над познатото ни язовирче в края на Мърчаево. Това наклони везните към стигане до последната спирка на автобус 59. Но първо се поразходихме по поляните около Рударци. Есенните минзухари бяха преминали.

Нямаше нищо интересно за гледане. Затова решихме да тръгнем към язовирчето. Тук ни изненадаха изгладнелите патици. Само като ни видяха, нададоха крясъци и се струпаха на едно място. Оказа се, че сестра ми е взела суха храна, ако евентуално имаме среща с гладни кучета. (Вече си имаме едно наум след срещата ни с тях през пролетта 😦 ) За наша изненада, патиците я приеха като лакомство.

Заради тези приятни занимания изпуснахме автобуса. Още половин час се развличахме с пернатите обитатели. 🙂 Получи се един прекрасен ноемврийски ден!

Това бяха моите разходки из Витоша през 2021 г. Доста различна ми се показа тя от миналата година – снежна, минзухарена, цветна и пеперудена. Продължавам да откривам нови места из нея, но с удоволствие посещавам и любимите си местенца. Те не ми омръзват. 🙂 Със сигурност ще продължа да го правя и занапред. Човек винаги може да отдели време, стига да има желание. А при мен желанието е голямо!