Да откриеш нови приятели в Борисовата градина

Предлагам ви да се разходите с мен из най-стария и най-големия парк в София. Познатата на всички Борисова градина.

Създаването на парка започва в далечната 1882 г. Сменяли са се неговите градинари, както и концепциите им, докато се стигне до днешния му облик. Разходката из него е приятна през всеки сезон. Лятото можеш да намериш прохлада под дебелата сянка на вековни дъбове и други дървесни видове като ясен, явор, бреза, черен бор, смърч, секвоя, кедър и др. Да се разхождаш по алеите с приятели. Да седнеш на пейките около езерата. Или в някоя беседка сред дърветата. Да се заслушаш в шума на падащата вода от фонтана на обновения  Розариум. Да си направиш пикник на зелената окосена трева. Да послушаш жива музика в „Маймунарника“. Да покараш колело. Да караш водно колело на езерото „Ариана“. И какво ли още не. Тогава паркът е пълен с посетители. Аз ще се спра на съвсем друга тема. Темата за дивите обитатели на парка. Всичко започна миналата година. Като на шега. А сега съм пристрастена и не мога да спра да ги търся.

Да се върна съвсем отначало. Много често се разхождам в Борисовата градина. Тя се намира на минути от дома ми. И при тези разходки съм виждала мъж, който храни от ръка синигерчета. Вика ги, свирейки с уста. Много се впечатлих. И в един студен зимен ден реших да се пробвам и аз да пообщувам с тези малки симпатични птици.

Заредих се със слънчогледови семки, нарамих фотоапарата и взех сина ми за помощник. Много исках да успея да снимам малкото птиче, кацнало на ръката му. Тръпка голяма. Разходихме се по алеите и на едно място видяхме синигери. Поспряхме, за да не ги плашим. Извадихме семките и моят човек си протегна ръката. За наше удоволствие, те започнаха да идват и да хапват от семките. Със снимките обаче нищо не се получи. Те кацат буквално за секунди. Докато натисна „копчето“ или мигна, те вече са на някой клон. Излагация. Трябваше ми време да намеря подходящата скорост на снимане. Опит си трябва. Аз съм бавничка по принцип. Половинката много ми се смя като не успях да снимам една змия, пълзяща пред нас. Докато се наканя и тя се шмугна в тревата. 🙂 Много по-лесно ми е с пейзажите. Но тук бях упорита и с огромно желание. Имам напредък.

Изненадата ни беше голяма, когато при нас се появи първата катеричка. И тя искаше да я почерпим. Е няма такова вълнение. Да видиш акробатката от близо. Това са първите ми снимки на тези обитатели на парка.

Споделих преживяното с майка ми и тя пожела да храни пиленца. Каза, че това за нея е невероятно преживяване. Да видиш смелостта и доверието на тази малка птичка.

Малко информация за големия синигер. Това е най-често срещаната птица у нас, след врабчето и гълъба. Храни се с насекоми и дребни безгръбначни. През зимата обаче, когато има недостиг на храна, става всеяден. Той е смел и любопитен. Убедих се в това.

Зимните ми разходки из парка и срещите с тези диви, но не съвсем, обитатели не спират. Наблюдавам ги. Страшно ми е интересно. Когато не са гладни, те просто си играят.

А катеричките заравят орехите, които не могат да изядат в момента. Като кучета рият в земята. Научавам по нещо за привичките им. Ако дойде втора и иска да хапне, първата я гони упорито. Не и позволява да се приближава. Единственото нещо, което 100% ги кара да бягат, са кучетата. Веднага намират спасение високо в дърветата. Общувайки с тях, времето минава неусетно. Дори не усещам студа. 🙂

В парка могат да се видят още доста видове птици –  сойки, кълвачи, свраки, врани. Поне тези познавам. Но слабостта са ми синигерите.

Снегът в София в последните години липсва и много се зарадвах на снежната фотосесия в началото на декември 2020-та.

Да разбере човек по нещо, че е зима. 🙂

Да храниш обитателите на парка носи удоволствие. Гледаш колебанието в тях, преди да ти се доверят и приближат.

В същото време това е и отговорност. Не е полезно за тях да им се дават печени и осолени ядки. Виждала съм катерица с бисквита „Орео“ в устата. Честно казано, беше комична картинка. Но и сладко не е добре да хапват.

За птиците има все повече поставени хранилки по дърветата . И те се хранят оттам. Това е чудесно при липсата на обичайната им храна през зимните месеци.

Аз продължавам да ходя основно заради тях в Борисовата градина. Освен изминаването на някой и друг километър през студения сезон, което също си е фактор. Не винаги снимам. Но винаги ги храня. И аз да усетя тяхната близост. Катеричката е като перушинка. Тежи между 250-300 г. Само си го представете. Така че мога само да ви призова, като се разхождате в Борисовата градина, носете със себе си сурови семки или смески за птици. Сложете ги в някоя от хранилките. Има кой да им се зарадва и да напълни коремчето. Веднага около хранилката ще закипи от пиленца.

Ще сте направили добро!