Гергьовден е. Много хубав пролетен празник. Ние се оказваме без деца на този ден и решаваме да се разходим извън София. Наблизо. 🙂 По прогноза времето трябваше да е слънчево. Взимам апарата и след малко сме в колата. Нищо конкретно като посока не сме измислили. То в този сезон човек и не знае къде ще попадне – на сняг или ще затъне в кал. 🙂
Моят човек избра излизане от София през Ботевградско шосе. Започвам да въртя в главата си какво има в тази посока. И като стигнахме до летището, аз вече имах проблясък. Бях гледала снимки от едно малко язовирче, с параклис на брега му. Трябваше да стигнем до село Смолско. Веднага споделих идеята и с помощ от телефона, задавайки маршрута, се насочихме към Горна Малина. Никога не сме минавали по този път. В началото му е доста рекламираният комплекс „Хидропарк Вятърните мелници“. Пропуснахме го. После по доста лош път се минава през Горна Малина. След селището пътят е в много по-добро състояние. Направо се изненадахме. И е доста широк. Идеално се пътуваше по него. А няма никакво движение и ние разглеждаме с интерес. Районът е много красив. И пролетта ни радва със свежест и цвят. Минаваме през село Белопопци. Сега, като разглеждам, пропуснали сме няколко параклиса. В този район се оказа, че са построени много такива. 🙂 Ние решаваме да спрем в следващото село – Байлово. Това е родното място на писателя Елин Пелин и дядо Добри. Паркираме в центъра на селото. Колко лястовички летяха тук… Пиленца пееха. Съвсем различно е от шумна София, а селото е само на 43 км. от нея. Обикаляме набързо и снимаме всичко, което ни привлича вниманието. Има доста хубави къщи тук.
Това е църквата на Байлово, „Св.св. Кирил и Методий“. В нейния двор се намира гробът на може би най-добрия човек от нашето съвремие – дядо Добри. Сградата на черквата не е постоянно отворена, защото тук няма назначен свещеник.
Разходихме се из близкия парк, целият потънал в зеленина. Тук се намират мемориалните плочи на загиналите антифашисти, участвали в партизански движения и разстреляни без съд и присъда.
Зад този парк е футболното игрище.
В центъра се намира читалището, носещо името на Елин Пелин – майсторът на късия разказ. Пред сградата има негова статуя в характерната му поза.
Обиколихме из тихите улички.
Много ни хареса тази наша първа спирка. 🙂
Отново сме в колата и продължаваме към Смолско. Спираме само до малък параклис край пътя. Има къде да се паркира. Той се намира в местност Калугерица, на 6 км. от Байлово.
Както виждате, тук има и къде да се хапне и да си налее човек ледена планинска вода. 🙂
В този район преди е имало манастир „Св. Никола“, който е бил опожарен и разрушен. Затова вярващите байловчани със собствени средства и труд построяват този красив параклис.
Продължаваме нашето пътуване. След отбивката за хижа “Опор” попадаме на кариера, с много интересни скали. Нямаше как да не спрем.
Вече бяхме много близо до язовир Смолско. Нашата импровизирана цел за деня. 🙂
Оглеждам се и мисля, че ще го видим от пътя. Нищо подобно. Той е закътан между хълмове и реално ние го отминахме, докато стигнем до отбивката за него. Има и указателна табелка. Отбиваме вдясно по черен път с доста дълбоки локви по него.
Виждам съвсем миниатюрни макчета по поляните и не мога да не им отделя нужното внимание.
Намираме къде да паркираме и тръгваме пешком. В един момент пътят се разделя на две. Ние избрахме дясната отбивка. Скоро пред нас се ширна язовирът.
Искахме да стигнем до параклиса, но от тази страна беше преливникът и доста щяхме да се измокрим. Отказахме се. То и без това се понамокрихме. Имаше роса.
Доста цветенца снимахме по бреговете му.
Обиколихме и от другата страна. Това е едно чудесно място за разходка. Язовирът е живописно ограден от малки хълмове и хубава борова гора. А малкият параклис носи името на Св. Петка. Тук може да се лови риба или човек да се наслади на приятен пикник сред природата. Чуваше се само хорът на жабите.
Предполагам, че есента тук ще е прекрасна. Пак може да се разходим дотук. 🙂
Като се порадвахме доволно на гледката пак се качихме в колата и решихме да се отправим към близкото село Смолско. То се оказа доста голямо и е разположено на хълма Войняг. Улиците му бяха павирани и доста, доста стръмни.
Имаше и хубави големи къщи и сеновали, къщи изградени на плет, но отвсякъде се чуваше лай на кучета. Честно казано, това ме отказа от пешеходна обиколка и само с колата пошарихме по стръмните улици.
Видяхме от Гугъл мапс, че над селото има параклис „Св. Петър и Павел“. Как да не се качим…
На чудесно място беше построен параклисът. И нямаше никой освен нас.
А къщите на селото буквално са накацали една върху друга. 🙂
Ухаеше на люляк и дивите ягоди цъфтяха.
Заслизахме обратно по тесните улици.
Кой да предположи, че ще видим такива красиви места днес. Много съм доволна!
Пак през телефоните видяхме, че следващото населено място носи името Петрич и решихме да разгледаме и него. Тук попаднахме на мемориал – огромна камбана.
По време на Априлското въстание през 1876 г. първата и единствена победа на Хвърковатата чета на Георги Бенковски е спечелена в село Петрич. Четниците, подпомогнати от селяните, успяват да отблъснат турската войска. В сражението 172-ма загиват, а заловените са изпратени на заточение. Всичко това е описано на паметна плоча. Паметникът представлява отрязана камбана, която символизира претопяването на камбаните за леене на куршуми от въстаниците.
Това беше последното посетено място за днес по този път от нас. Бих казала, чудесен район видяхме. В селата тук има живот.
Върнахме се назад и се отправихме към подбалканския път и Мирково.
На разкошни гледки се насладихме.
В Мирково течеше тотален ремонт на улиците и целият център беше в ограждения и разкопан. Гадост! Насочихме се към близкото село Чавдар.
И преди сме идвали тук. За него се казва, че е едно от най-красивите села в България. То има съвременен европейски облик. Асфалтирани улици, санирани сгради, подновени тротоари, прекрасен център… Всичко това направено с евросредства.
Красиво, поддържано, озеленено. Имаше туристи по улиците. 🙂
Друга атракция тук е археологическият парк „Тополница“. На брега на близката река Тополница са открити следи от неолитно селище отпреди 7 хил. години. Изградени са реплики на тези къщички и в 3 от тях може да се нощува. В парка още може да се види работилница за каменни оръдия, керамични съдове и обработка на кожи. Този комплекс не сме го посещавали, но се качихме на хълм над селото до параклис „Св.Петка“. Той е изграден през 2008 година в почит на Св.Петка, покровителка на местното население. От хълма се вижда Златишко – Пирдопската котловина.
В околността на селото има хвостохранилища, до които достъпът е забранен. Наблизо се намира и водопад Казаните. Както прочетох, това е каскада от 5 водопада, които образуват малки езерца. Някой друг път ще се отклоним натам. 🙂
Днес го караме мързеливата. И за последно решихме да отидем до Златица. За този град бяхме гледали едно туристическо предаване. Не си спомнях много от него, но със сигурност там трябваше да има часовникова кула. 🙂
Този град е сгушен между Стара планина и Средна гора. Винаги го познавам по комина му. Тук основното промишлено предприятие е металургичният завод.
Спряхме близо до центъра и започнахме да се оглеждаме за кулата. Не я видяхме. А тя се оказа почти до нас. Скрита е от много високи дървета. 🙂
Кулата се намира в градския парк и много хора си пиеха кафето тук на дебела сянка. Построена е през 1777 г. и се смята за една от най-старите часовникови кули в България.
Сега, след като видяхме кулата, се отправихме към северните части на града и по-точно към Златишки манастир „ Възнесение господно“ и близкия водопад. Пролет е, време за водопади. 🙂
Стигнахме до малко уширение и паркирахме колата. Чуваше се тътенът на водата. На няколко метра от нас беше Златишкият водопад. Прекрасен!
Много ми беше приятно тук. На близкия стълб имаше табели, които показваха какви екопътеки има в района.
Успоредно на реката видяхме стръмни, стръмни стълби и някак си хукнахме натам.
Тук отнякъде се появи една болонка, която започна да ни се върти в краката и да ни гледа жално. Гладна беше със сигурност. А ние по правило не носим никаква храна. Някой беше изхвърлил кучето. Определено е било домашно животно.
Имахме си компания. 🙂
От тези стълби се открива много хубава гледка към Златица.
Оказахме се в началото на пътеката за хижа „Свищиплаз“. Снимахме новия параклис „Св. Кирил и Юлита“.
Попаднахме сред разкошна гора, с много губещи се пътеки в далечината. Някой ден, при по-стройна организация, може да обиколим повече тук. Сега беше ден за лежерна обиколка и случайни попадения.
Заслизахме по стълбите, качихме се в колата и поехме надолу. Съвсем забравихме за манастира. А той е бил на метри от нас. Кукувци! Там се намира и небезизвестното Спасово кладенче. За него има различни легенди. Прочетох си записаното в тетрадката след гледането на предаването за Златица. Нищо. Ще имаме повод пак да се върнем.
Последни снимки от улиците на града.
Прибрахме се в София през Саранци. Ето и маршрута ни от деня.
Чудесна разходка си направихме! В рамките на по-малко от 100 км. от София видяхме параклиси, живописни язовири, водопади… Порадвахме се на пролетния празничен ден. Показаното може да ви даде идея за разходка далече от масовия туристически поток (изключвайки село Чавдар :)). И за рибарите, и за туристите, и за пишман туристите тук ще се намерят подходящи места за пикник или трамбоване по планински маршрути. На нас поне ни беше много приятно да се разходим из този красив район!
Пътешествия в думи и снимки 